Тери Пратчет - Вещици в чужбина

— Е, за нея беше лесно.

Баба отвори няколко чекмеджета. Прокара пръст по повърхността на камината и го погледна критично.

— Можеше да намери време да се позавърти с един парцал из къщата — каза разсеяно. — Аз не бих тръгнала да мра, зарязвайки дома си в такова състояние.

— Чудя се къде ли е оставила… сещаш се… онова? — попита Леля, отваряйки вратата на старинен часовник и надничайки вътре.

— Засрами се, Гита Ог. Не сме тук, за да търсим онова.

— Разбира се. Просто се чудех… — Леля Ог тайно се опита да застане на пръсти, за да погледне над бюфета.

— Гита! Срамота! Иди и направи по чаша чай!

— О, добре.

Леля Ог изчезна, мърморейки, в килера. След няколко секунди се разнесе скърцане на ръчна помпа.

Баба Вихронрав се промъкна до един стол и набързо опипа тапицерията.

От съседната стая се разнесе дрънчене. Тя чевръсто се изправи.

— Също така не бих си помислила, че ще е под мивката — се провикна тя.

Отговорът на Леля Ог не можа да се чуе.

Баба изчака за момент и после запълзя скоростно към големия комин. Протегна се и внимателно заопипва.

— Търсиш ли нещо, Есме? — попита Леля Ог зад нея.

— Саждите тук са ужасни. — Баба се изправи бързо. — Ужасни сажди има там.

— Така че то не е там? — сладко каза Леля Ог.

— Не знам за какво говориш.

— Няма нужда да се преструваш. Всички знаят, че сигурно е имала. То си върви със занаята. На практика то си е занаятът.

— Е… може би само исках да го погледна — призна си Баба. — Просто да го подържа малко. Не да го използвам. Не бих използвала такова чудо. Изобщо само съм ги виждала веднъж-дваж. Няма много от тях напоследък.

Леля Ог кимна.

— Не можеш да си набавиш дървото.

— Нали не мислиш, че е погребано с нея?

— Хич. Че кой ще иска да го погребат с това? То си е отговорност. Пък и то няма да стои погребано. Тия неща искат да бъдат използвани. През цялото време ще трополи в ковчега. Знаеш каква напаст е.

Тя малко се отпусна.

— Ще наредя нещата за чая — каза. — Ти запали огъня.

Запъти се обратно към килера.

Баба Вихронрав се пресегна към камината за кибрит и после се сети, че няма да намери. Дезидерата винаги казваше, че е прекалено заета, за да не използва магия в къщната работа. Дори прането й се переше само.

Баба не одобряваше използването на магия за къщни цели, но беше изнервена. И на нея й се пиеше чай.

Хвърли няколко цепеници в огнището и се втренчи в тях, докато те избухнаха в пламъци чисто и просто от притеснение.

Тогава погледът й улови покритото огледало.

— Покрила го е? — измърмори. — Не знаех, че старата Дезидерата се страхува от гръмотевични бури.

Тя подръпна покривалото.

Зяпна.

Малко хора по света се владееха по-добре от Баба Вихронрав. Самоконтролът й бе твърд като буца калено желязо. И приблизително толкова гъвкав.

Тя разби огледалото.

Лилит застана права като свещ в своята огледална кула.

Тя?

Наистина лицето беше различно. По-старо. Доста време бе минало. Но очите не се променят, а вещиците гледат винаги право в очите.

Тя!

Маграт Чеснова, вещица, също стоеше пред огледало. В нейния случай обаче нямаше нищо магическо. Огледалото бе все още цяло, макар че в миналото имаше една-две рискови ситуации.

Тя се намръщи на отражението си и след това направи сверка с малката, евтино гравирана брошура, която бе получила вчера.

Почти безгласно преговори няколко думи под носа си, изправи се, протегна ръце напред, яростно сръга въздуха и викна:

— ХААААииииияяяяяяях! Хм.

Маграт първа би признала, че има открито съзнание. То бе открито колкото полето, колкото небето. Никое друго съзнание не би могло да бъде по-отворено без специална хирургическа намеса. И вечно жадно за постъпления.

Настоящите постъпления се състояха в намирането на вътрешен мир, космическа хармония и истинския смисъл на Битието.

Когато хората казват „Дойде ми идея“, не е просто метафора. Из Космоса непрекъснато се носят сурови вдъхновения, миниатюрни частици автономни мисли. Те се вмъкват в глави като тази на Маграт също както водата се просмуква през дупчица в пустинята.

Тя подозираше, че всичко идва от небрежното отношение на майка й към правописа. Любящият родител би написал Маргарет правилно. Освен това можеше да я нарече Пеги или Маги — хубави, ясни имена, изпълнени с благонадеждност. Не можеше да постигне почти нищо с име Маграт. Звучеше като нещо, което живее в дупка в реката и което течението винаги изхвърля на брега.