Тери Пратчет - Дядо Прас

— По-смело! Всички са такива на тази възраст…

— Да.

— И ИСКАШ ПОНИ…

— Да.

Малка ръчичка подръпна качулката на Дядо Прас. Чичо Фрас долови трескав шепот.

— ДА, ЗНАМ. АМА ЧЕ НЕПОСЛУШНО ПРАСЕ, НАЛИ? — Образът му трепна за миг, после той бръкна в чувала си. — ЕТО ТИ ЮЗДА ЗА ПОНИТО, ЕТО ТИ И СЕДЛО. ХМ, ЗА ТЕБ ИМА И ОТ ОНЕЗИ СТРАННИ ПЛОСКИ ШАПЧИЦИ, КАКВИТО СИ СЛАГАТ НЯКОИ ЖЕНИ-ЕЗДАЧКИ, СЪЩО И ШИРОК ПАНТАЛОН, В ЧИИТО ДЖОБОВЕ СЯКАШ СИ ПЪХНАЛА ПО ЕДНО ЗАЙЧЕ.

— Юфи, но ние не можем да гледаме пони! Живеем на третия етаж…

— ЗНАМ. СЕГА ПОНИТО Е ВЪВ ВАШАТА КУХНЯ.

— Дядо Прас — остро изрече майката, — сигурна съм, че се шегувате.

— ХО. ХО. ХО. РАЗБИРА СЕ. НАЛИ СЪМ ВЕСЕЛ ДЕБЕЛ СТАРЕЦ? В КУХНЯТА, А? КАК ЛИ МИ ХРУМНА… КУКЛИТЕ И ОСТАНАЛОТО ЩЕ ПОЛУЧИШ МАЛКО ПО-КЪСНО В СЪОТВЕТСТВИЕ С ЖЕЛАНИЯТА В ПИСМОТО ТИ.

— Сега какво ще кажеш, Юфи?

— Блъдъря.

— Нали не сте пратил пони в кухнята им? — неуверено попита чичо Фрас.

— АЛБЪРТ, НЕ СТАВАЙ СМЕШЕН. ПОШЕГУВАХ СЕ, ЗА ДА ВЛЯЗА НАПЪЛНО В РОЛЯТА СИ.

— Ох, олекна ми. Замалко да се…

— ПОНИТО Е В СПАЛНЯТА.

— Нима…

— ТАКА Е ПО-ХИГИЕНИЧНО, ЗАЩОТО Е БЛИЗО ДО ТОАЛЕТНАТА.

— Е, поне едно е сигурно — промърмори Албърт. — Третия етаж… Ще повярват, и още как!

— ПРАВ СИ. МИСЛЯ, ЧЕ СЕ СПРАВЯМ ДОБРЕ. ХО. ХО. ХО.

Бинки забави ход и спря във въздуха. Сюзън погледна надолу и веднага откри каквото търсеше. В края на долината, обрасла със заснежени дървета, нещо сияеше ярко.

Костеният замък.

Веднъж, когато тя беше на шест или седем години, родителите й си поговориха сериозно с нея. Обясниха й, че Дядо Прас и другите измислици не са реални. Приятно е обаче да слушаш приказките за тях. И Сюзън повярва, че всички феи и караконджоли, знанието за които се бе просмукало и в костите на човечеството, не са действителни.

Излъгаха я. Един двуметров скелет се оказа неин дядо. Не по плът и кръв, разбира се. Но и неговата наследственост, образно казано, се бе просмукала в костите й.

Бинки се спусна и затича по снега.

Тя размишляваше дали Дядо Прас може да бъде причислен към боговете. А защо не? Поднасят му жертвоприношения — всички онези чаши вермут и порции свински пай. Той изисква спазване на разни правила, награждава добрите, винаги знае с какво се занимаваш.

И ако вярваш в него, случват ти се хубави неща…

Костеният замък вече се извисяваше пред нея. Отблизо Сюзън се убеди, че името му напълно заслужава да го пишат с главна буква.

Бе виждала рисунка на мястото в детска книжка. Художникът някак бе успял да му придаде весел вид.

Само че тук нямаше нищо приятно. Колоните край входа бяха високи стотици стъпки, всяко стъпало отпред надхвърляше човешки ръст. Навсякъде сивозелени оттенъци на прастар лед. Нямаше кости, обаче в очертанията на колоните се забелязваха определени прилики с пищяли и черепи.

Грамадните стъпала не затрудниха Бинки. Конят сам създаваше равното поле, по което винаги препускаше.

По леда имаше навят сняг. Сюзън се загледа в преспите. Смърт не оставяше следи… Тук обаче още се виждаха отпечатъци от ботуши. Беше готова да се обзаложи, че са на Албърт. А по-нататък… Да, там бе спирала шейна.

Тя слезе от коня. Нямаше спор, че попадна където пожела, но още й се струваше, че е станала някаква грешка. Уж трябваше да завари светлини и оживление, а Костеният замък приличаше на великански мавзолей.

Щом пристъпи зад колоните, веднага се натъкна на разтрошено гигантско парче лед. Далеч, много далеч горе през дупката надничаха звезди. Още преди да сведе поглед, по-дребни късчета се забиха в една пряспа наблизо.

Гарванът се появи и кацна изтощен до нея.

— Това място е като морга — промълви Сюзън.

— Ще приберат и мен вътре, ако… поразмахвам криле още малко — изграчи немощно гарванът. Смърт на мишките слезе от гърба му. — Ей, не си падам по тези далечни преходи със скорост над темпоралната. — Едното му око се завъртя в посока на часовниковата стрелка, другото — в обратната. — Защо не пламтят факли? Защо не чувам весели подвиквания? Къде са бодрите скапани дребосъци със зелени шапчици, дето налагат усърдно, макар и неубедително, дървени играчки с чукчетата си?

Сюзън вдигна рамене.

— По-лесно бих повярвала, че тук е храмът на някой забравен бог на бурите.

— ПИСУК.

— А, не, аз добре се ориентирам по карта. Пък и Албърт е бил тук. Навсякъде виждам пепел от противните му угарки.

Скелетчето защъка напред-назад, почти опряло костеливата си муцунка в снега. След малко изцърка тихичко и се понесе забързано в плътния здрач.