Тери Пратчет - Дядо Прас

— Не чух нищо подобно, сър.

— Както и да е… Та какво казвах… Да, бе. Никой не беше чувал за Гном на брадавиците до тази вечер.

— Вярно си е — обади се и гномчето. — И аз не бях чувал за себе си.

— Добре, сър, ще се опитаме да проверим — дипломатично отвърна Пондър.

— Добър подход.

Ридкъли отново прибра гномчето в джоба си и се озърна към Хекса.

— Изумително… Само изглежда, че мисли, а?

— Ъ-ъ… да.

— А всъщност не мисли, нали?

— Ъ-ъ… не.

— Просто те заблуждава, но е само преструвка, тъй ли?

— Ъ-ъ… да.

— Значи е като всички останали — поклати глава Архиканцлерът.

Момчето се настани на официалното коляно и огледа преценяващо Дядо Прас от главата до петите.

— Нека си изясним нещо още в началото. Знам, че сте се предрешил. Невъзможно е да съществува Дядо Прас и поради биологически, и поради физически причини. Надявам се, че на тази основа ще постигнем разбирателство.

— УВЕРЕН СЪМ, ЧЕ СХВАНАХ НАМЕКА. ЗНАЧИ АЗ НЕ СЪЩЕСТВУВАМ?

— Правилно. Присъщи на този сезон от годината вятърничави забавления. Позволявам си да отбележа и че съм отвратен от гнусния комерсиален дух на това шоу. Майка ми вече купи подаръците за мен. Аз й дадох указания, разбира се. Иначе всичко щеше да обърка.

Дядо Прас се взря за миг в смутената усмивка на пърхащото наблизо въплъщение на майчина некадърност.

— НА КОЛКО ГОДИНИ СИ?

Момчето въздъхна от скука.

— Не си играете ролята както подобава. Между другото вече съм участвал в това представление. Би трябвало да започнете, като ме попитате за името ми.

— ААРЪН ФИДЖЕТ, КВАРТАЛ „ЕЛИТЕ“, РЪБАТОТО ШОСЕ, АНКХ-МОРПОРК.

— Все някой ви е казал — вдигна рамене момчето. — Подозирам, че хората, преоблечени като гномове, измъкват предварително сведения от майките.

— ТИ СИ НА ОСЕМ ГОДИНИ… НО, ОТ ДРУГА СТРАНА, МАЙ НАБЛИЖАВАШ ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТ.

— А това може би го знаете, защото се попълват някакви формуляри.

— ИСКАШ ДА ПОЛУЧИШ КНИГАТА НА УОЛНЪТ „БЕЗОБИДНИТЕ ВЛЕЧУГИ НА РАВНИНИТЕ СТО-ХЕЛИТ“, ОСТЪКЛЕНА ВИТРИНКА ЗА ОБРАЗЦИ, КОЛЕКЦИОНЕН АЛБУМ СЪС СЪЩОТО ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ И ГУЩЕРСКА ПРЕСА. А ЗА КАКВО СЛУЖИ ТАЗИ ГУЩЕРСКА ПРЕСА?

— Как си представяте да ги лепите по страниците, докато са още триизмерни? Предполагам, че тя ви е изброила всичко, докато се разсеях за момент по онзи комплект моливи. Няма ли да привършваме тази игричка? Дайте ми портокала и да не си губим времето.

— МОГА ДА ТИ ДАМ НЕСРАВНИМО ПОВЕЧЕ ОТ ЕДИН ПОРТОКАЛ.

— Да, да, видях. Залъгвате доверчивите клиенти. Ами че вие дори носите фалшива брада! Между другото, господине, забелязахте ли как едно от вашите прасета…

— ДА.

— Сигурно го правите с огледала, въженца и тръбички. Стори ми се много преиграно.

Дядо Прас ядосано щракна с пръсти.

— А, това ли е новият сигнал… Добре, слизам. Много ви благодаря — учтиво завърши момчето.

— ВЕСЕЛА ПРАСОКОЛЕДА — пожела му Дядо Прас на изпроводяк.

Чичо Фрас потупа господаря си по рамото.

— Великолепно се справихте. Голямо търпение проявихте. Аз щях да го прасна по врата, та да не си вири толкова нослето.

— О, ЗА МЕН НЯМА СЪМНЕНИЕ, ЧЕ СКОРО ЩЕ ПРОЗРЕ ЗАБЛУДИТЕ СИ. — Червената качулка се завъртя така, че само Албърт можеше да надникне в дълбините й. — ВЕРОЯТНО В МИГА, КОГАТО ОТВОРИ ВСИЧКИ ОНЕЗИ КУТИИ, КОИТО Е ОСТАВИЛ МАЙКА МУ ДА НОСИ… ХО. ХО. ХО.

— Не стягай чак толкова!

— ПИСУК.

Шумоленето продължи зад Сюзън, която се озърташе из урвите от рафтове в библиотеката на Смърт. Тук можеха да се поместят и няколко буреносни облака… ако биха посмели да се мярнат.

— Добре е, точно така — продължи граченето, което тя се опитваше да не слуша. — Нали трябва да си мърдам и крилете?

— ПИСУК.

— А, ето го и Дядо Прас… — промърмори Сюзън.

Не беше само една книга. Историята му заемаше няколко рафта. Първият том май беше написан на свитък от животинска кожа.

— Готово. Е, как изглеждам?

— ПИСУК.

— Госпожице? — потърси гарванът и второ мнение.

Тя се обърна. Птицата пристъпяше бодро, а шията й беше яркочервена.

— Пиу-пиу! Скок-подскок! Чурулик-чурулик!

— Не заблуждаваш никого освен себе си — равнодушно отбеляза Сюзън. — Канапчето се вижда.

После побърза да разтвори свитъка.

— Е, сигурно трябва да ме видиш на някой заснежен дънер — смънка гарванът зад нея. — Тогава ще съм същинска червеношийка.

— Не мога да прочета това! — възкликна тя. — Буквите са някак… странни.

— Безплътни руни — компетентно я осведоми птицата. — В края на краищата Дядо Прас не принадлежи към човешкия род.