Тери Пратчет - Дядо Прас

Зашеметеното отроче измънква: „Блъдъря“, накрая получава от актьора балонче или портокал.

Този път всичко се обърна наопаки. Майката едва успя да започне:

— Искаш…

— ДЕТЕ, ЗАЩО РЪЦЕТЕ ТИ СА ВЪРЗАНИ С ШНУРЧЕТА?

Мъничето сведе поглед към еднопръстите ръкавици, поклащащи се от ръкавите му.

— Т’а ша рък’ички.

— РАЗБИРАМ. МНОГО ПРАКТИЧНО.

— Ти ищиншки ли ши?

— А ТИ КАК МИСЛИШ?

Под шапката разцъфтя лукава усмивка.

— Видях един твой прашчо да пишка.

Тонът подсказваше, че нищо в обозримото бъдеще няма да заличи това незабравимо събитие от паметта му.

— О, ТЪЙ ЛИ… ХМ, ДОБРЕ.

— И ши има отжад един голям…

— ВСЕ ПАК КАКВО СИ ПОЖЕЛА ЗА ПРАЗНИКА? — побърза да попита Дядо Прас.

Майката съзря удобния момент да подхване репликата си.

— Тя иска…

Дядо Прас нетърпеливо щракна с пръсти и устните й като че залепнаха. А детето пък се вкопчи свирепо в уникалния шанс.

— Ишкам армия. И голям жамък ш ощри кули. И меч.

— ОЩЕ КАКВО ТРЯБВА ДА МИ КАЖЕШ?

— Голя-я-ям меч — добави дребосъчето след напрегнат размисъл.

— ПРАВИЛНО! — одобри Дядо Прас.

Чичо Фрас обаче се примъкна до него и го побутна.

— От тях се очаква да ви благодарят — прошепна настойчиво.

— СИГУРЕН ЛИ СИ? ХОРАТА ОБИКНОВЕНО НЕ НАМИРАТ ПРИЧИНИ ДА ГО ПРАВЯТ.

— Исках да кажа, че децата благодарят на Дядо Прас! — изсъска Албърт. — Тоест в момента на вас, ясно?

— ДА, РАЗБИРА СЕ. ХМ. СЛУШАЙ, ОТ ТЕБ СЕ ОЧАКВА ДА МИ БЛАГОДАРИШ.

— Блъдъря.

— И БЪДИ ПОСЛУШНА. ТОВА Е ЕДНО ОТ УСЛОВИЯТА.

— ’бре.

— ЗНАЧИ СЕ СПОРАЗУМЯХМЕ.

Дядо Прас бръкна в чувала си и извади…

…внушителен модел на замък с остри сини покриви на кулите, които изглеждаха много подходящи за затваряне на принцеси в най-горните стаи…

…огромна кутия с няколкостотин удивително правдоподобни фигурки на рицари и войници…

…и меч. Острието му беше дълго четири стъпки и блестеше страховито.

А майката си пое дъх…

— Как ще й дадете това! — писна с все сила. — Опасно е!

— МЕЧОВЕТЕ ВИНАГИ СА ОПАСНИ — напомни Дядо Прас. — С ТАЗИ ЦЕЛ СА ИЗРАБОТЕНИ.

— Тя е още малка! — викна невъздържано и Кръмли.

— ЩЕ Й ПОСЛУЖИ ДОБРЕ В УСКОРЕНОТО УМСТВЕНО РАЗВИТИЕ.

— Ами ако се пореже?!

— ЩЕ СИ ИЗВЛЕЧЕ ВАЖНА ПОУКА ЗА ЖИВОТА.

Чичо Фрас зашепна трескаво.

— НИМА? Е, ДОБРЕ. НЕ СЪМ НАПЪЛНО КОМПЕТЕНТЕН И НЯМА ДА СПОРЯ.

Острието вече беше дървено.

— А и дъщеря ми не иска тези неща! — опита се да стъпче фактите майката на Дорийн. — Тя е момиче! И не мога да си позволя тези нафукани скъпи играчки!

— НО НАЛИ СЕ ПОДРАЗБИРА, ЧЕ ГИ ПОДАРЯВАМ? — озадачи се Дядо Прас.

— Хайде, де! — усмихна се неприятно майката.

— Подарявате ги, а? — намеси се потресен и Кръмли. — Не може! Това е наша стока! Как тъй ще я раздавате?! Подаръците за Прасоколеда да не са безплатни! — Изведнъж осъзна, че все повече родители, тоест потенциални клиенти, се обръщат и впиват в него неразгадаеми погледи. — Е… вярно, подаръкът си е подарък, но… първо трябва да се купи. — Закиска се нервно във все по-тежката тишина наоколо. — Играчките не се правят от малки елфи, ха-ха…

— Адски си прав — мъдро се съгласи чичо Фрас. — Трябва да си луд, за да пъхнеш остър инструмент в ръката на елф. Тутакси ще ти издълбае инициалите на челото.

— Значи всичко това е безплатно? — рязко попита майката на Дорийн.

Не би позволила да отвлекат вниманието й от същността. Господин Кръмли се вторачи безпомощно в играчките. Изобщо не приличаха на онези, които предлагаше в своя магазин. Отново се опита да огледа внимателно новия Дядо Прас. Всяка клетка в мозъка му твърдеше, че вижда весел дебелак в червено-бяла премяна.

Е… почти всяка клетка. Няколко по-схватливи забелязваха друго, само че не успяваха да разберат точно какво. Две-три — най-благоразумните — изобщо отказваха да свършат някаква работа.

И думите сами се изплъзнаха между зъбите му.

— Ами… както изглежда, подаръците са безплатни.

Макар да беше Прасоколеда, в сградите на Университета цареше трескаво оживление. Магьосниците поначало не си лягаха рано 10 10 Често приспособяваха течението на времето според потребностите си. Повечето старши магьосници, разбира се, живееха изцяло в миналото, но неколцина постъпваха като Професора по антропика, който бе измислил нова темпорална система, основаваща се на убеждението, че всички останали са заблуда. , а и вече предвкусваха пиршеството, започващо в полунощ.

Мнозина са наясно със Силния и Слабия антропен принцип. Според Слабия принцип е страхотно забавно Вселената да е подредена по такъв начин, че хората да еволюират до степен да си изкарват прехраната като преподаватели в университети. Силният пък гласи, че целият смисъл на световното битие се състои не само в това хората да работят в университети, но и да пишат срещу главозамайващи хонорари книги, в чиито заглавия непременно присъстват думите „космос“ или „хаос“. (Прави са. Вселената несъмнено функционира в полза на човечеството. Личи дори по удобното свойство на слънцето да изгрява точно когато хората са готови да започнат дневните си занимания.)