Тери Пратчет - Дядо Прас

— НЕ Е ИСТИНСКИЯТ ЛИ? ХО. ХО. ХО.

— Именно. И няма нужда да…

— А ДЕЦАТА ЗНАЯТ ЛИ ТОВА? ХО. ХО. ХО.

Албърт се почеса по носа.

— Предполагам.

— ТАКА НЕ БИВА. НИЩО ЧУДНО, ЧЕ ВЪЗНИКНАХА… ЗАТРУДНЕНИЯ. ЗНАЧИ ПОДРОНВАТ ВЯРАТА ИМ. ХО. ХО. ХО.

— Много правдоподобно обяснение. Между другото това „Хо-хо-хо“…

— И КЪДЕ ОСЪЩЕСТВЯВАТ ТАЗИ ГАВРА? ХО. ХО. ХО.

Албърт се прегърби.

— Например в магазина на Кръмли на Стъргалото. Тяхната Пещера на Дядо Прас е особено популярна. Явно имат добър изпълнител на ролята.

— АМИ ДА ОТИДЕМ И ДА ГИ ПОРАЗДРУСАМЕ МАЛКО. ХО. ХО. ХО.

Архиканцлерът Ридкъли се ухили.

Често го правеше. Беше от хората, които се подсмиват и от раздразнение, но в момента се дължеше на гордостта му, ненаранена и от няколкото синини.

— Изумителна баня, какво ще кажеш? — надуваше се пред гнома. — А я бяха заковали, представи си! Що за глупост! Е, сигурно е имало две-три проблемчета — добави замислено, — ама да ги бяха оправили навреме, вместо да се плашат. И всичко си има, нали виждаш? Ето, коритце за крака във формата на раковина. Цял гардероб за хавлии и халати. А в онази вана ей там има някакво духало, та цялата вода е на мехурчета, без преди това да си хапвал тежка храна. Това тук с русалките е специално гърненце за изрязаните нокти. Да, всичко си има.

— Специално гърненце за ноктите?

Гномът на брадавиците се почеса по главата под шапката.

— А, предпазливостта никога не е излишна — увери го Ридкъли и вдигна капака на изящно украсена кофа с надпис „Соли за вана“. Извади отвътре бутилка вино. — Докопаш ли нечии изрязани нокти, все едно човечето вече ти е в ноктите, ха-ха! Истинска прастара магия. Още от зората на времето.

Вдигна бутилката към светлината.

— Добро е, пък и се е изстудило както трябва. — Отпуши бутилката и промърмори: — Та казваш брадавици, значи?

— Ами не знам как стана — вдигна рамене гномът. — Изведнъж се събудих за пръв път и… ето ме Гном на брадавиците.

— Да, загадка — поклати глава Архиканцлерът. — Татко ми разправяше, че Гномът на брадавиците почвал да те тормози, ако шляпаш бос по пода. Ама изобщо не ми е хрумвало, че съществуваш. Виках си: „Само ме плаши.“ Да, за феите на зъбчетата знам, но брадавиците…

Отпи замислено глътка и се вторачи в гномчето над гърлото на бутилката. Няма как да си Архиканцлер и да не развиеш усет и за най-трудно забележимите признаци на опасност. Всъщност… Няма как да оцелееш дълго като Архиканцлер без този усет.

— Допада ли ти работата? — попита лукаво.

— Ех, да беше поне пърхут! — печално промълви гномът. — Повечко време щях да прекарвам на чист въздух.

— Хм, трябва да разнищим тази история. Разбира се, може и да не излезе нищо особено.

— Благодаря — мрачно отвърна Гномът на брадавиците.

Върнън Кръмли се тупаше мислено по рамото — тази година Пещерата беше великолепна. Хората му поработиха много усърдно. Шейната на Дядо Прас заслужаваше да я смятат за произведение на изкуството, а пък прасетата бяха направо неотличими от истински, да не говорим за прелестния им розов цвят.

Пещерата заемаше почти целия първи етаж. Един от гномовете беше сурово смъмрен и глобен с удръжка от надницата, защото се скри да пуши зад Вълшебния пеещ водопад и куклите с часовников механизъм, изобразяващи Всички народи на света. Е, движенията на куклите се отличаваха с тромава рязкост, а и механизмите честичко запъваха, но, общо взето, гледката би трябвало да възрадва детските сърца.

Дечицата наистина се тълпяха наоколо заедно с родителите си и зяпаха омаяни.

А парите прииждаха като пълноводна река. О, какви приходи само!

За да не подлага служителите си на излишни изкушения, господин Кръмли бе наредил да опънат сложна плетеница от тел под тавана на всеки етаж. По средата седеше касиер в малко гише. Продавачите вземаха парите на клиентите, слагаха ги в малко механично вагонче и го пускаха към касиера, който пък връщаше рестото по същия начин. Никакви съблазни, а вагончетата се стрелкаха напред-назад като ракети.

Господин Кръмли обожаваше Прасоколеда. В края на краищата най-важното е да зарадваме хлапетата, нали?

Затова сияеше, пъхнал небрежно палци в джобчетата на жилетката си.

— Госпожице Хардинг, всичко наред ли е?

— Да, господин Кръмли — смирено потвърди касиерката.

— Прекрасно, прекрасно… — промълви той, загледан в струпаните на купчинки монети.

По тях плъзна ослепителен зигзаг и със съскане се заземи в рамката на гишето. Господин Кръмли примига втрещен, а от металните рамки на очилата на госпожица Хардинг изскачаха искри.