Тери Пратчет - Последният континент

Ридкъли се озърна към останалите.

— Ей, все някой трябва да му помни името. Ама че работа!… Надявах се, че поне си знаем имената. — Вторачи се в Декана. — Е, какво ще кажеш?

— Той все пак доста отдавна е човекоподобно — отвърна Деканът. — А повечето от някогашните му колеги… ни напуснаха. Образно казано, възнесоха се при Великата небесна трапеза. Тогава преживявахме поредния период на droit de mortis. 6 6 Правото на магьосника да ускори прогреса в кариерата си, като изтреби някои от по-старшите си конкуренти. В момента е излязло от употреба, защото няколкото ентусиазирани опита да бъде премахнат Муструм Ридкъли доведоха само до това, че виновниците поне две седмици не можаха да се отърват от кънтящия звън в ушите си. Настоящият Архиканцлер смята, че макар на върха да има достатъчно място, може да се настани удобно и съвсем сам на него.

— Да, но сигурно го имаме все някъде из архивите.

Магьосниците се замислиха за планините от книжа.

— Е, щом досега архиварят не го е открил… — проточи Лекторът по съвременни руни.

— А кой ни е архивар?

— Ами Библиотекарят.

— Няма ли го поне в годишника на випуска, с който е завършил?

— Колкото и да е странно — промърмори Деканът, — но някаква беда е сполетяла всеки екземпляр от онзи годишник.

Ридкъли веднага забеляза изопнатото му лице и попита недоволно:

— Дали случайно не е откъснат точно определен лист, затова пък по годишниците е останал аромат на банани?

— Много прозорлива догадка.

Архиканцлерът се почеса по брадичката.

— Явен умисъл…

— Ама вижте — започна Старшият дискусионен наставник, — той винаги се е грижил никой да не научи името му. Бои се, че някой ден ще ни хрумне да му върнем човешкия вид. — Вторачи се многозначително в Декана, който тутакси направи кисела гримаса. — Някои хора честичко подмятат, че било неприлично нашият Библиотекар да е човекоподобно.

— Само си позволих да споделя убеждението си — замърмори Деканът, — че това противоречи на традициите ни…

— Които — безцеремонно го прекъсна Архиканцлерът — се състоят преди всичко в дребнава суетня, обилни трапези и глупашки крясъци за ключове посред нощ. Затова си мисля, че…

Смръзналите се лица на останалите магьосници го накараха да се обърне.

Библиотекарят се бе довлякъл в коридора. Тътреше се съвсем бавно, защото беше облякъл всевъзможни дрехи. Дебелите слоеве от пуловери и палта го принуждаваха, вместо да се подпира на ръцете си, да ги държи разперени почти водоравно. Но най-страшната подробност в това видение беше червената вълнена шапка.

Беше смешна. Имаше си и помпонче. Оплете я госпожа Уитлоу. Формално погледнато, добрата жена боравеше много сръчно с иглите и куките, но имаше и един недостатък — тъй и не схвана как да се съобразява с формата и размерите на онзи, комуто щеше да подари поредното си изделие. Неколцина магьосници бяха получавали от нея меки творения, несъмнено предназначени за същества с три глезена или чийто врат е дълъг поне два метра. Предаваха ги тихомълком в благотворителни заведения. Покрай всичко друго за Анкх-Морпорк може да се каже, че колкото и уродлива да е дрехата, винаги се намира на кого да пасне по мярка.

Този път госпожа Уитлоу си бе представила, че на Библиотекаря ще му хареса да има шапка с наушници, които се връзват под брадичката. Това би означавало всъщност да ги върже под корема си, затова предпочиташе да не използва връвчиците.

Обърна натъжената си муцуна към магьосниците, спря пред вратата и протегна ръка към дръжката. Изрече съвсем тихичко:

— … ук.

И кихна.

Купчината дрехи се свлече на пода. Когато я разгребаха, откриха отдолу грамадна дебела книга с космата червена подвързия.

— На корицата пише „Ууук“ — отбеляза задавено Старшият дискусионен наставник.

— Няма ли го и името на автора? — не се сдържа Деканът.

— Лоша шегичка — изсумтя Ридкъли.

— Исках да кажа, че можеше да е истинското му име.

— А защо да не я прелистим? — досети се Професорът по неопределени изследвания. — Току-виж, има и показалец.

— Ще се намерят ли доброволци — учтиво се осведоми Архиканцлерът — да прелистят Библиотекаря? Само не кряскайте едновременно, че ще ми спукате тъпанчетата.

— Морфичната му нестабилност зависи и от обкръжаващата среда — отбеляза Пондър. — Любопитно, нали? Той е съвсем близо до Библиотеката и се превръща в книга. Нещо като… защитна окраска. Сякаш се приспособява към…