Тери Пратчет - Последният континент

Копачите, треперещи зад храсти и бараки, изобщо не се съмняваха, че чудовището търси врагове, макар да нямаше никакви очи.

То се завъртя тромаво на стотиците си крачета, сякаш бе прекарало твърде много време, погребано в скалата.

И се отдалечи с леко клатушкане.

Далеч оттам, в потрепващата от жегата червена пустиня, мъжът с островърхата шапка се изкатери внимателно от дупката. Стискаше в двете си ръце паница, скалъпена някак от парчета кора. Тя съдържаше… много витамини, незаменими аминокиселини и полезни мазнини. Видяхте ли? Изобщо не споменахме гърченето.

Наблизо димеше огън. Човекът остави грижливо паницата на земята, взе голяма тояга и постоя замислен. Внезапно заподскача около огъня, заудря с тоягата по пръстта и нададе крясък. Щом остана доволен, че е усмирил земята, прасна и храстите, сякаш бе чул непростима обида от тях. Не пропусна да удари и две-три дървета.

Накрая пристъпи към няколко плоски камъка и ги повдигна поред, извръщайки очи. Пердашеше слепешката пръстта под тях.

Сметна, че достатъчно е укротил околността и седна да си изяде вечерята, преди да е избягала.

Донякъде имаше вкус на пилешко. Така е с всичко, ако си прегладнял.

А откъм близкото гьолче го наблюдаваха очи. Не мъничките очички на разни водни буболечки и попови лъжички, които гъмжаха в такова изобилие, че внимателното вглеждане във всяка шепа вода беше жизненоважна предпазна мярка срещу киселини в стомаха. Тези очи бяха несравнимо по-стари и в момента нямаха нищо веществено в себе си.

Вече седмици наред човекът, чиято способност да открива вода се свеждаше до проверките дали не си е намокрил краката, оцеляваше успешно, като просто пропадаше в поредното изворче, скрито под малко петно кал. Същият този човек смяташе паяците за дребни безвредни създания, обаче досега преживя само две-три неприятни случки, а би трябвало ръцете му вече да приличат на бирени бъчонки, и то светещи в тъмното. Дори се натъкна случайно на морския бряг и нагази малко по-навътре, за да се полюбува на прекрасните сини медузи. Отърва се с леко опарване и след броени дни болката престана да го измъчва до полуда.

Гьолчето избълбука, а земята потрепери, сякаш въпреки безоблачното небе някъде бушуваше буря.

Наближаваше три часът сутринта. Ридкъли много го биваше и да лишава другите от сън.

Отвътре Невидимият университет беше несравнимо по-голям, отколкото отвън. Хилядите години съществуване като водещо заведение за практическа магия в свят, чиито измерения поначало бяха въпрос на случайност, и без това го разширяваха и издуваха в места, които не би трябвало да побират нищо. Имаше стаи, съдържащи други стаи, в които влезе ли човек, оказва се, че на свой ред са обхванали първата стая.

И понеже Университетът беше толкова просторен, можеше да си позволи почти неограничен персонал. Заемането на длъжност ставаше автоматично… или по-точно — никой не го беше грижа. Намираш си празна стая, отиваш да хапнеш заедно с останалите и обикновено никой не ти обръща внимание. Макар че ако не ти провърви, заблудена групичка студенти може да се лепне за теб с досадни искания и въпроси. А търсиш ли достатъчно упорито в по-далечните области на Университета, би намерил специалист по каквото и да било.

Дори и специалист по откриването на специалисти. Събудиха Професора по потайна архитектура и оригамна картография, запознаха го с Архиканцлера — който впрочем го зърваше за пръв път — и той ги снабди с карта на Университета, но с уговорката, че тя ще се доближава до истината само през следващите няколко дни. Картата приличаше на взривяваща се хризантема.

Най-сетне магьосниците се добраха до търсената от тях врата и Ридкъли се вторачи в бронзовата табела, сякаш тя му се хилеше присмехулно.

— „Ненадминат професор по жестока и стъписваща география“. Май ще ни свърши работа.

— Колко ли мили извървяхме?… — промърмори Деканът и се подпря унило на стената. — Изобщо не бях стъпвал тук.

И Архиканцлерът се озърна любопитно. Стените бяха каменни, но преди време някой ги бе боядисал в твърде особения официален оттенък на зеленото, който виждате, когато зарежете недопитото си кафе за две седмици и после надникнете в чашката. Имаше и табло от проскубано по-тъмнозелено кече, над което се мъдреше оптимистично картонче с печатни букви: „За съобщения“. Личеше обаче, че тук никога не е било забодено нито едно съобщение, а и най-вероятно това няма да се случи. Носеше се дъх на древни гозби.