Тери Пратчет - Последният континент

— Достатъчно, господин Стибънс, много благодаря. Давай по същество.

— Ами… Ъ-ъ, предполагам, че можем да надникнем в книгата. Нали за това служат книгите? Ето, има и отбелязка от черна кожа за страниците.

— Ох, това ли било… — промълви нервно Професорът по неопределени изследвания.

Пондър докосна книгата. Беше топла. Отвори я с лекота.

Всяка страница беше покрита от горе до долу с „Ууук“.

— Диалогът си го бива, но сюжетът е скучничък.

— Декане! Ще ти бъда признателен, ако се настроиш по-сериозно! — скастри го Ридкъли и потропа с крак. — Някого да е споходила идея?

Магьосниците се споглеждаха и вдигаха рамене.

— Ами като си помисля… — престраши се Лекторът по съвременни руни.

— Да, слушам те. Не се ли казваше Арнолд?

— Не…

— Все едно, карай нататък.

— Като си помисля… Знам, че звучи нелепо, но…

— Хайде, човече! Почти сме затаили дъх.

— Ако нищо друго не помогне… Остава Ринсуинд.

Ридкъли го зяпна изцъклено.

— Оня хилавия? С проскубаната брадица? Дето за нищо не става като магьосник? И има един такъв сандък с крачета?

— За същия говоря, Архиканцлер. Сетихте се веднага. Той… такова де, по някое време беше помощник-библиотекар. Сигурно помните.

— А, не, но продължавай, моля те.

— Той дори беше тук, когато Библиотекарят стана… какъвто си е сега. Ако някой знае предишното му име, това е само Ринсуинд.

— Върви да го доведеш, какво чакаш?! Поне знаеш къде е, нали?

— Да, сър, но в ограничен смисъл — побърза да се намеси Пондър. — Знаем кое е мястото, обаче не сме съвсем наясно къде е самото място.

Ридкъли отново се опули.

— Вижте… Ъ-ъ, в момента той е на Хикс-Хикс-Хикс-Хикс.

— Хикс-Хикс…

— … Хикс-Хикс — услужливо довърши Пондър.

— Ама нали никой не знае къде е това място? — учуди се Архиканцлерът.

— _Именно,_ сър.

Понякога се налагаше да въртиш фактите много изобретателно, докато ги наместиш в главата на Муструм Ридкъли. 7 7 Пондър често си мислеше, че умението му да работи с Хекса се дължи на обстоятелството, че Хексът е и много схватлив, и извънредно тъп. Когато искаше да му втълпи нещо, дробеше го на мънички хапки и се стараеше да не остане дори сянка от двусмисленост. И въпреки това спокойните часове с Хекса бяха къде по-поносими от петминутна раздумка със старшите магьосници.

— И какво прави там?

— Не знаем, сър. Ако си спомняте, Ринсуинд се озова там след онази история с Ахатовата империя…

— Но защо му е хрумнало да отиде тъкмо там?

— Не мисля, че беше по негово желание — отбеляза Пондър. — Ъ-ъ… ние го изпратихме. Дължеше се на често срещана грешка в билокалната тавматургия. Всеки би могъл да я допусне.

— Само че онзи път не беше всеки, а точно ти — натърти Ридкъли, чиято памет нерядко поднасяше подобни неприятни изненади.

— И аз съм член на колектива, сър — светкавично подчерта Пондър.

— Щом не иска да стои там, а ние имаме нужда от него тук, нека го вър…

Краят на изречението потъна не в оглушителен шум, а в непроницаемо безмълвие, което обгърна магьосниците с такава мека мощ, че не чуваха дори ударите на сърцата си. Старият Том, лишената от език вълшебна камбана на Невидимия университет, отброи с тишина два часа сутринта.

— Ъ-ъ… — подвоуми се Пондър. — Не е толкова просто.

Ридкъли примига насреща му.

— Че защо да не е? Върнете го с магия. Щом сме го запратили на онова място, можем и да си го приберем.

— Ъ-ъ… Докато нагласим прехвърлянето както трябва, ще минат месеци. Сбъркаме ли, той ще се приземи в кръг с диаметър петнадесет метра.

— Не виждам какъв е проблемът. Нека се пльосне където си иска, стига ние да не сме в кръга.

— Сър, май не ме разбрахте. При неуточнено разстояние съотношението между сигнала и смущенията в тавмичното прехвърляне, съчетано с въртенето на Диска, почти неизбежно ще причини разсейването на обекта на площ от поне две хиляди квадратни стъпки.

— Я повтори…

Пондър си пое дъх.

— Тоест ще се превърне в обширен плосък кръг, разстлан върху земята.

— Аха. Значи после няма да ни е от полза в Библиотеката.

— Освен като най-голямата отбелязка за страници.

— Ясно, опряхме до географията. Кого имаме тук, дето разбира от география?

Миньорите изскочиха от отвесната шахта по-сръчно и от мравки, напускащи горящия си мравуняк. Отдолу отекваше глухо трополене, по едно време шапката на Я Глей Ти подскочи във въздуха, превъртя се няколко пъти и падна обратно.

Настана тишина, а после нещото се измъкна от дупката. От него се сипеха парченца подобно на черупка от излюпило се пиле. Огледа се…