Тери Пратчет - Последният континент

Подходът му лесно може да бъде изобразен на структурна диаграма — отгоре кръгче с надпис „Аз, който казвам какво да става“, свързано чрез отвесна чертичка с много по-голям кръг, пояснен с „Всички останали“.

Доскоро обаче нямаше особени тревоги, защото макар Ридкъли да се проявяваше като най-неуспешния мениджър, Невидимият университет пък изобщо не се поддаваше на ръководство, така че всичко вървеше по мед и масло.

Уви, той започна да открива смисъл да чертае перспективи в кариерата на подчинените си. Ставаше и по-зле — реши да съчинява функционални характеристики на заеманите от тях длъжности.

За красноречив пример можем да се позовем на Лектора по съвременни руни:

— Извика ме и попита с какво се занимавам всъщност! Нечувано! Що за въпрос?! Ами че това тук е университет!

— А видя ли табелата на бюрото му? — попита Деканът посърнал.

— Коя? „Грош по грош — милион“?

— Не, другата. „Когато си затънал до гушата в крокодили, значи е започнал първият ден от остатъка на живота ти.“

— И какво означава?

— Май не се очаква да означава нещо. Просто трябва да си е там.

— Защо?

— За да покаже дейна нагласа. Нали той все за това дрънка напоследък.

— Що за нагласа е тази?

— Ами… Да си настроен вечно да вършиш нещо.

— Сериозно? Ох, опасно е. Ако се съди по собствения ми опит, тъкмо бездействието оправя всичко.

Накратко казано, от Университета се изпари безгрижното настроение, а най-непоносимото време от деня бяха общите трапези. Изолираха Пондър в единия край на масата като неволния виновник за изненадващото желание на Архиканцлера „да ги сплоти в енергичен настървен екип“. Магьосниците нямаха никакво намерение тепърва да прахосват енергия, затова пък се настървяваха, и още как!

Отгоре на всичко неочакваният стремеж на Архиканцлера да си вре носа във всичко означаваше, че и Пондър трябваше да му обясни поне нещичко за сегашните си занимания. Ридкъли обаче не бе загубил ужасяващия си навик да не проумява чутото. Пондър подозираше, че го прави нарочно.

Младият магьосник отдавна се чудеше на факта, че Библиотекарят, едно човекоподобно поне в повечето си прояви — макар тази вечер да представляваше малка масичка с чаен сервиз, обрасъл с червеникава козина, — има толкова… хм, човекоподобен вид. Пондър дори си позволяваше да твърди, че прекалено много неща имат смущаващо подобна форма. Почти всяка жива твар, общо взето, е усложнена тръба с две очи и четири крайника, били те ръце, крака или криле. Или пък е риба. Или насекомо. Добре де, има и паяци. Срещат се, разбира се, и странни създания като медузите. Все пак нямаше как да пропусне от вниманието си факта, че наборът от форми не е никак разнообразен. Защо из зеления покров на джунглата не подскачат от клон на клон шесторъки и шестооки маймуни?

Вярно, имаше ги и октоподите, Пондър обаче ги смяташе за разновидност на подводни паяци.

Той се разтършува из почти забравения Музей на сравнително стряскащите неща и стигна до неочаквани заключения. Който и да е проектирал скелетите на живите творения, явно се е отличавал с още по-оскъдно въображение от дизайнера на външността им. Вторият поне опитал тук-там по някоя новост, например петна, козина и ивици. Спецът по костите само нахлупил череп над ребрата, добавил тазови кости по-надолу, окачил ръце и крака, после си килнал шапката и отпрашил към кръчмата. Е, някой гръден кош може да е по-удължен, а краката — късички, но личи, че основният дизайн се повтаря.

Пондър изобщо не се изненада, когато установи, че почти никой друг не споделя интереса и недоумението му. Изтъкваше пред слушателите си колко изумителна е рибешката форма на рибата, а те го зяпаха изцъклено, сякаш се е побъркал.

Палеонтологията, археологията и останалата черна работа не бяха особено популярни сред магьосниците. Те смятаха, че ако нещо е заровено, вероятно има основателна причина да си остане под земята. И няма смисъл да си губиш времето в чудене как ли може да е изглеждало. Пък и не е благоразумно да вадиш разни неща от пръстта. Ами ако те не ти позволят да ги закопаеш отново?

Най-смисленото обяснение на загадката бе чул като малък от своята бавачка. Ако можеше да й се вярва, маймуните били момченца, които не притичвали веднага, когато ги викат възрастните. А пък тюлените — момченца, които се излежавали на плажа, вместо да си учат уроците. Е, поне не твърдеше, че птиците са момченца, които пристъпили прекалено близо до ръба на урвата, пък и медузите щяха да са по-подходящи кандидати за тази роля. И все пак Пондър си казваше, че въпреки безобидната лудост на старата жена в думите й се долавяше някакъв проблясък…