Тери Пратчет - Последният континент

— Стой! Кой Идва! — кресна той с необикновено напрежение.

Макабър отдаде чест.

— Нося Ключовете На Архиканцлера! — отвърна с не по-малка сила.

— Предай Ми Ключовете На Архиканцлера!

Старшият бледлоу направи крачка напред, вдигна двете си ръце с длани, обърнати към гърдите, и потупа куртката си там, където някой отдавна изтлял в земята негов предшественик трябва да е имал два предни джоба. Туп-туп. После ги изпъна вдървено покрай хълбоците и потупа страничните си джобове. Туп-туп.

— По Дяволите! Бях Готов Да Се Закълна, Че Преди Минутка Ги Пъхнах Тук! — изрева той, изричайки всяка дума с усърдието на булдог, захапал врага.

Пазителят на портата отдаде чест. И Макабър отдаде чест.

— Провери Ли В Останалите Си Джобове?

— Май Съм Ги Оставил На Шкафчето. Все Тъй Става, А?

— Трябва Да Помниш Къде Си Ги Дянал!

— Стой, Бе, Може Да Са В Другата Ми Куртка!

Младият бледлоу, който тази седмица беше Пазител на Другата куртка, пристъпи тържествено към тях. Всеки отдаде чест. Младокът се прокашля и успя да извика със задавеното си от вълнение гърло:

— Не, Прерових… Джобовете Й Още… Сутринта!

Макабър кимна сдържано в знак на одобрение за свършената трудна работа и пак се потупа по джобовете.

— Стой! Да Му Се Не Види, Тук Били! Ама Че Съм Задръстен!

— Не Се Притеснявай, На Всички Ни Се Случва!

— Изчервих Се, Та Чак Се Препотих! Другия Път Ще Си Забравя Главата Някъде!

От мрака долетя скърцане на отворен прозорец.

— Ъ-ъ, моля за извинение, господа…

— Ето Ги, Значи, Ключовете! — още малко повиши глас Макабър.

— Много Съм Ти Благодарен!

— Питах дали не бихте могли… — продължи сърдитият глас, в който се промъкваше гузна нотка от самата идея да се оплаче.

— Всичко Е Наред! — кресна дежурният бледлоу, връщайки ключовете.

— … да опитате по-тихичко…

— Боговете Да Благословят Всички Присъстващи! — нададе див вой Макабър, а вените се издуваха по неговия аленеещ дебел врат.

— Друг Път Внимавай Къде Ги Пъхаш! Ха! Ха! Ха!

— Хо! Хо! Хо! — изрева и старшият бледлоу, който не беше на себе си от ярост.

Отдаде чест още по-вдървено, завъртя се кръгом с няколко съвсем излишни стъпки и закрачи обратно, мърморейки си под носа.

Прозорецът на малката лечебница на Университета се затвори.

— Този човек сериозно ме изкушава да го наругая най-сетне — промълви Ковчежникът. Бръкна непохватно в джоба си, извади малката си зелена кутийка с хапчета от сушени жаби и разпиля няколко от тях, преди да хване едно. — Не помня вече колко бележки съм му пращал. Да де, той твърди, че традицията трябвало да се спазва, но не знам защо е нужно и да е толкова… буен. — Ковчежникът си издуха носа и попита: — Как е пациентът?

— Не е добре — увери го Деканът.

Библиотекарят беше тежко болен.

Снегът се лепеше по плътно затворените прозорци.

Пред бумтящите в камината пламъци имаше купчина одеяла, която потрепваше от време на време. Магьосниците я наблюдаваха угрижено.

Лекторът по съвременни руни трескаво прелистваше някаква книга.

— Ами как да познаем дали е от възрастта или от друго? — оплака се той. — Кога един орангутан може да се смята за стар? А отгоре на това е и магьосник. И почти не излиза от Библиотеката. Толкова магически излъчвания поглъща… Простудата засяга някак морфичното му поле, но причината може да е каквато ви хрумне…

Библиотекарят кихна.

И промени външността си.

Магьосниците се вторачиха тъжно в нещото, което много приличаше на удобно кресло, незнайно защо тапицирано с червеникава козина.

— Какво ни е по силите да направим за него? — обади се Пондър Стибънс, най-младият от преподавателите в Университета.

— Може да му стане по-хубаво, ако добавим възглавнички — предположи Ридкъли.

— Господин Архиканцлер, струва ми се, че това би било проява на не особено изтънчен вкус.

— Какво?! Всеки обича да се облегне удобно, ако се почувства малко скапан — заяви човекът, за когото болестите си оставаха неразгадаема тайна.

— Тази сутрин пък беше маса. Май от махагон. Поне успява да си запази цвета.

Лекторът по съвременни руни въздъхна и затвори книгата.

— Ама той съвсем сериозно е загубил контрол над морфичните си функции. Е, няма на какво да се чудим. Щом веднъж се промениш, всяка следваща промяна е още по-лесна. Уви, всеизвестен факт.

Озърна се към леко застиналата усмивка на Архиканцлера и въздъхна. Муструм Ридкъли също се отличаваше с всеизвестна особеност — не се опитваше да проумее нещата, ако имаше кой да върши това вместо него.