Тери Пратчет - Последният континент

Пръстите на Я Глей Ти трепереха. Когато и последните буци паднаха, мъжете отстъпиха заднешком. А късметлията отпусна кирката и обърна дървената дръжка към блещукащия кристал.

— Я глей ти… Знаех си аз…

Почука опала. Разнесе се еклив звук.

— Ама не може да е кухо! — възкликна друг миньор. — Таквиз истории не съм чувал.

Я Глей Ти взе опрения на стената на галерията лост.

— Вярно, бе! Я да го…

Чу се тих звън. Голямо парче опал се отчупи близо до основата. Оказа се не по-дебело от чиния.

И откри два-три пръста, които се раздвижиха мудно в своя сияещ кристален пашкул.

— Я глей ти! — отекна глас. — То било живо…

Пондър си знаеше, че не биваше да показва невидимите писмена на Ридкъли. Нали едно от основните правила е никога да не осведомяваш началника си с какво всъщност се занимаваш по цял ден?

Но каквито и предпазни мерки да измисляш, все някога шефът влиза в стаята, започва да ровичка и да мести разни неща по бюрото ти. И подхвърля смущаващи реплики:

— А, ти тук ли работиш?

— Май сложих на таблото за обяви бележка да не се внасят саксии…

— Как наричате това нещо с клавиатурата отпред?

Пондър преживя особени сътресения, защото разчитането на невидимите писмена се оказа трудна, изискваща педантизъм работа. Беше най-подходяща за хора, следящи търпеливо дрейфа на тектоничните плочи, отглеждащи миниатюрни планини вместо бонзаи и дори способни да се справят с управлението на новия модел „Волво“. Налагаше точност и съсредоточено внимание. Удаваше се най-добре на оногова, който би редил с удоволствие пъзели в тъмна стая. И изобщо не предполагаше присъствието на Муструм Ридкъли.

А хипотезата за самото съществуване на невидимите писмена беше направо нелепа в своята заплетеност и сложност. Всички книги са неуловимо слабо свързани чрез Б-пространството. Следователно съдържанието на всяка написана — или предстояща да бъде написана — книга при благоприятни обстоятелства може да бъде изведено логически от внимателно проучване на достъпните за изследователя писмена. Би могло да се твърди, че бъдещите книги съществуват in potentia по същия начин, както и в шепа първична крайбрежна слуз може да се прозре появата след време на ресторанти за морски дарове.

Досега обаче се използваха първобитни научни похвати като Ненадеждния алгоритъм на Уизънкейк. Затова минаваха години, докато някой измъдри дори призрачна страница от още ненаписана книга.

Особената заслуга на Пондър се състоеше в това, че измисли как да заобиколи препятствието. Послужи си със заклинанието: „А откъде знаеш, че е невъзможно, щом не си опитвал?“ Експериментите с Хекса — мислещата машина на Невидимия университет, доказаха, че наистина много неща стават невъзможни едва когато се опиташ да ги направиш.

Вечно заетите да мътят водата властници приемат скъпи закони за забрана на нещо ново и интересно чак когато хората измислят как да извлекат полза от него. Така и Вселената много разчита никой да не опитва дали повечето неща са невъзможни.

А Пондър откри, че когато опиташ поредното нещо, то често става невъзможно с извънредна пъргавина и все пак има промеждутъчен период. Всъщност той е необходим, за да успеят претоварените закони на причинността да дотичат на сцената и да се престорят, че нещото си е било невъзможно открай време. Пондър заставяше Хекса да преповтаря опитите със съвсем дребни изменения, и то с огромна честота. Затова постигаше забележителни успехи. Скалъпването на безтелесен абзац вече му отнемаше някакви си часове.

— Аха, нещо като фокус — закима мъдро Ридкъли, когато чу обяснението. — Издърпваш покривката толкова бързо, че порцелановите чинии още не са се сетили да паднат и да се потрошат.

Лицето на Пондър се бе сгърчило в страдалческа гримаса.

— Точно така, господин Архиканцлер. Чудесно сравнение.

И започнаха неприятностите с „Как да ръководим хората динамично, загрижено, ефективно, за да постигнем резултати максимално бързо“. Пондър нямаше представа кога ще бъде написана тази книга, нито пък умът му побираше в какъв ли свят биха допуснали да бъде издадена, но несъмнено щеше да се радва на популярност, защото при случайните прониквания в Б-пространството често отмъкваше откъси от нея… А може би книгата не беше само една.

И тъкмо тези откъси се мъдреха върху бюрото му, когато Ридкъли започна да ровичка и да се заглежда.

За жалост, подобно на мнозина, които по природа не ги бива за нещо, Ридкъли направо се гордееше с некадърността си. Набезите му в мениджърското изкуство имаха същите последици, както и приносът на цар Ирод за предучилищната педагогика в град Витлеем.