Тери Пратчет - Последният континент

Това беше.

Ринсуинд поседя още малко на кея и погледа мокрото пристанище. После се изправи.

— Да си вървим.

Багажът го последва по подвижното мостче и те се върнаха у дома.

Валеше.

Талазите се разливаха извън древните речни корита и покриваха земята с дантела от поточета и езерца.

Имаше и още дъжд.

Някъде около средата на последния континент, където водопад гърмеше по величава червена скала и още се изпаряваше от горещината на лятото, проточило се десет хиляди години, малко голо момче седеше в клоните на дърво заедно с три мечки, няколко опосуми, безбройни папагали и една камила.

Наоколо имаше само плитко море.

И някой джапаше в него. Старец, който носеше на гърба си кожена торба.

Спря, потънал до кръста във водата, и погледна небето.

Нещо идваше. Облаците се гърчеха и завъртаха, отваряха сребриста пролука чак до синевата. Усилваше се звук, който бихте получили, когато вземете гръмотевица и я изтъните с точилка.

Една точица се уголеми пред очите му. Старецът вдигна кльощавата си ръка и изведнъж вече държеше дървен овал с връвчица.

Дъждът спря.

Последните капки тупнаха в ритъм, който сякаш казваше: „Вече знаем къде сте, пак ще дойдем…“

Момчето се засмя.

Старецът се обърна, видя го и се ухили. Затъкна бръмчилото под въженцето, с което се бе препасал, и извади бумеранг с по-пъстри шарки от всичко, видяно до този ден от момчето.

Старецът го подметна и щом се увери, че е приковал вниманието на зрителя, го запрати с все сила.

Бумерангът се издигна и продължи дори след мига, когато всяко нормално нещо би паднало обратно. И стана по-голям. После сякаш се закова в небето.

Също като овце, отведени до поляните, където могат да се пръснат за паша, облаците се разнесоха. Следобедното слънце заигра по спокойната вода. Бумерангът си висеше в небето и момчето реши, че трябва да измисли нова дума за сиянието на цветовете му.

Засега опита думата, която бе научил от дядо си, съхранявана хилядолетия за деня, когато отново ще бъде нужна.

Тя означаваше ухание след дъжд.

Момчето си каза, че чакането си е струвало.

© 1998 Тери Пратчет

© 2000 Владимир Зарков, превод от английски

Terry Pratchett

The Last Continent, 1998

Сканиране: Galimundi, 2009 г.

Разпознаване и редакция: Dave, 2009 г.

Издание:

Тери Пратчет. Последният континент

ИК „Вузев“ — Архонт-В ООД, 2000

Редактор: Весела Петрова

ISBN 954–422–056–9

Свалено от „Моята библиотека“ [http://www.chitanka.info/lib/text/14715]

Последна редакция: 2009-11-27 23:00:00

Открива се много по-лесно от огъня и съвсем мъничко по-трудно от водата.

Не защо птицечовката е нещо. А изобщо защо.

Бледлоу е мелез между портиер и квестор. Не ги подбират заради въображението им. Те просто нямат такова.

Най-изтъкнатият ветеринар в Анкх-Морпорк. Обикновено го викат и при хора, чиито болести са прекалено сериозни, за да бъдат поверени в ръцете на професионалисти от хуманната медицина. Единствената слабост на Поничката е склонността му да се отнася с всеки пациент като със състезателен кон.

Магьосниците са убедени в съществуването на темпоралната жлеза, макар дори най-упоритият алхимик да не е открил досега къде точно е разположена в тялото. В момента е популярна хипотезата, че тя съществува в безтелесен вид — нещо като безплътен апендикс. Тази жлеза би трябвало да е наясно колко сте стари и да е толкова податлива на магическо въздействие, че да функционира и обратно, като поглъща нормалното отделяне на хормона хрононин. Според алхимиците тя е ключът към безсмъртието, но нали те твърдят същото за портокаловия сок, коравия хляб и собствената ви урина? Пък и алхимиците са всеизвестни с готовността дори да си отрежат главите, ако им внушите, че така поне мъничко ще си удължат живота.

Правото на магьосника да ускори прогреса в кариерата си, като изтреби някои от по-старшите си конкуренти. В момента е излязло от употреба, защото няколкото ентусиазирани опита да бъде премахнат Муструм Ридкъли доведоха само до това, че виновниците поне две седмици не можаха да се отърват от кънтящия звън в ушите си. Настоящият Архиканцлер смята, че макар на върха да има достатъчно място, може да се настани удобно и съвсем сам на него.

Пондър често си мислеше, че умението му да работи с Хекса се дължи на обстоятелството, че Хексът е и много схватлив, и извънредно тъп. Когато искаше да му втълпи нещо, дробеше го на мънички хапки и се стараеше да не остане дори сянка от двусмисленост. И въпреки това спокойните часове с Хекса бяха къде по-поносими от петминутна раздумка със старшите магьосници.