Тери Пратчет - Последният континент

Магьосниците се втурнаха към изхода. Водата се стичаше от покрива в мощна струя и си дълбаеше канал в ливадата.

Архиканцлерът Ринсуинд протегна ръка с предпазливостта на човек, който не знае дали печката е още гореща.

— От небето?!…

Гъмжилото се бе пръснало по околните улици.

— А ония тъмни неща горе? — плахо попита архиканцлерът Ринсуинд.

— Облаци, колега.

— Ама че са много!

Така си беше. Трупаха се застрашително над кулата.

Двама-трима от доскоро кръвожадно настроените граждани сведоха поглед, колкото да зърнат подгизналите магьосници. Развикаха се възхитено. Изведнъж групичката стана средоточие на общото внимание. Вдигнаха ги и ги понесоха на раменете си.

— Мислят си, че ние го сторихме! — кресна архиканцлерът Ринсуинд, за да надвика шумотевицата.

— А кой ще докаже, че не сме ние?

Ридкъли смигна като изпечен заговорник.

— Ъ-ъ… — започна някой до него.

Той дори не се огледа.

— Млъкни, господин Стибънс — заповяда хладнокръвно.

— Млъквам, сър.

— Ей, тия гръмотевици… — промърмори Ридкъли, когато грохотът отекна из целия град. — По-добре да се заврем някъде…

Облаците над кулата се трупаха като вода зад язовирна стена. По-късно Пондър изказа хипотезата за решаващото влияние на факта, че кулата на местния университет беше и гигантска, и нисичка. Бурята се опитваше и да я заобиколи, и да мине през нея.

Отдолу изглеждаше, че облаците се разтварят полека в просветващ, все по-широк проход, изпълнен със синкавото сияние на електрически разряди…

… които накрая удариха. Невъобразима, сякаш твърда мълния се стовари върху кулата навсякъде в един и същ миг, което — формално погледнато — си беше абсолютно невъзможно. Парчетии дърво и рифелна ламарина се пръснаха с оглушителен рев и изпопадаха из града.

После останаха само съскането и пороят.

Тълпата се надигна нерешително от калдъръма. Празничната заря май беше свършила.

— Ей това наричаме мълния — любезно обясни Ридкъли.

Архиканцлерът Ринсуинд се изправи и се опита да изтръска с ръце калта от робата си. Скоро откри, че това е практически неосъществимо.

— Обикновено не са толкова мощни — допълни Ридкъли.

— Ох, олеква ми да го чуя…

Нещо издрънча откъм димящите останки на кулата. Някой отмести назъбено тенекиено парче. Бавно, с взаимопомощ и множество несполучливи опити, две почернели фигури напуснаха развалините. Едната още носеше шапка на главата си. Шапката гореше, но дъждът се бе заел да я угаси.

Двамата доближиха на зигзаг магьосниците.

— Ууук — тихичко промълви едната фигура и пльосна по гръб.

Другата фигура се облещи безчувствено към двамата архиканцлери и отдаде чест. От пръстите й изскочи искра и й опърли ухото.

— Ти с какво се забавляваше, ако смея да попитам, докато ние вършехме важната работа? — строго изрече Ридкъли.

Ринсуинд се огледа съвсем бавно. Из брадата му криволичеха синкави проблясъци.

— Е, май всичко се оправи накрая… Общо взето…

И пльосна по лице в локвата.

Няколко дни по-късно един кораб се полюшваше спокойно до пристана. Водата червенееше от размитата пръст, беше изпъстрена с листа и клечки.

— Седмица-две до Нееготинфиорд и на практика сме си у дома — жизнерадостно заяви Ридкъли.

— Поне ще сме на родния континент — изсумтя Деканът.

— Извънредно интересна и дълга ваканция — отбеляза Лекторът по съвременни руни.

— Вероятно най-дългата в историята — не се сдържа Пондър. — Госпожа Уитлоу хареса ли кралската каюта?

— Поне аз с удоволствие ще спя в трюма — верноподанически избълва Старшият дискусионен наставник.

— По-точно в кубрика — поправи го Пондър. — Трюмът е пълен с опали, бира, овце, вълна и банани.

— А къде е Библиотекарят? — сепна се Ридкъли.

— В трюма, сър.

— Излишно беше да питам. Радвам се, че пак си е съшият.

— Може би мълнията му повлия добре, сър. Сега е извънредно бодър.

А Ринсуинд седеше върху Багажа на кея.

Само след месец можеше да се озове в Библиотеката и — хоп! — цял живот да подрежда книги. Ден след ден скука, разнообразявана от мъничко досада. Не го свърташе на едно място от нетърпение. Вълнения ли? Нека се случват на другите!

Някой го потупа по рамото. Беше Нилет. Зад нея се хилеха Летиция и Дарлийн. В десет сутринта носеха вечерни рокли с пайети.

— Я се дръпни да се сместим — подкани го момичето. — Мислехме си, таквоз… Нали се сещаш, дойдохме да ти благодарим и тъй нататък. Летиция и Дарлийн ще ми помагат. Пак отваряме пивоварната.