Тери Пратчет - Последният континент

Връвчицата се изтръгна жилещо от ръката на Ринсуинд. Бръмчилото отлетя и той не го видя да пада.

Може би защото още въртеше пируети, но накрая притеглянето се намеси и го просна върху дъските.

— Май ми се подпалиха краката — промърмори магьосникът.

Убийствената жега покриваше земята като саван. Кланси избърса грижливо потта от челото си и изстиска парцала в празно бурканче от конфитюр. Както беше потръгнало, новото съдържание на бурканчето скоро щеше да му потрябва. Слезе внимателно по стълбата на вятърната помпа, за да не разсипе нито капка.

— Шефе, перката си е съвсем наред, само дето скапаната вода я няма.

Дъртака поклати глава.

— Глей ги тия коне. Проснали са се на земята. Не е добре. Дотук бяхме, Кланси. И на хубаво, и на лошо издаянихме, ама туй ни идва множко. Що ли не вземем да им клъцнем гърлата на горките животинки, поне месото да не отиде нахалост…

Първият по-бурен повей събори шапката му и го обля с далечен дъх. Един кон надигна глава.

Небето бълваше облаци, застигащи се като вълни на брега. Бяха толкова черни, че чак синееха в недрата си, където се виеха светкавици.

— А, туй к’во е, по дяволите? — стъписа се Кланси.

Конят се изправи тромаво и се затътри към ръждясалото корито под чучура на помпата.

А под облаците, застилащи земята, въздухът трепкаше в сребристо.

Нещо падна върху главата на Дъртака. После в прахоляка до ботуша му се появи малко кратерче.

— _Вода,_ Кланси. Скапаната вода пада от скапаното небе!

Спогледаха се изцъклено, а бурята ги връхлетя. Конете се размърдаха. Кални пръски мигновено оплескаха дрехите на двамата.

Не беше обикновен порой, а Мокрото.

Заради страшната суша имаше спорове да проведат ли ежегодната регата в Донесе-Ли-Бира, или да се откажат. Само че беше традиционна. Мнозина се стичаха в града заради събитието. Организаторите бяха заседавали дълго и шумно предната вечер в бара на хотел „Селска радост“ и бяха стигнали до единодушното заключение, че всичко ще се оправи, няма проблеми.

Участваха съдове от различни класове — лодки, теглени от камили, яхти с оптимистично вдигнати платна. Гвоздеят на състезанието бяха скифовете с пробити дъна, задвижвани от бързите крака на участниците. Винаги будеха радостен кикот.

Два екипажа препускаха нагоре по реката в полуфинала, когато зрителите забелязаха черния облак над Сигналния хълм. Приличаше малко на кипнало сладко.

— В пустошта има пожар!

— А, не, за тоя сигнал димът е бял.

В този миг до ушите им стигнаха писъците откъм реката.

Екипажите изскочиха иззад завоя, понесли лодките си с рекордна скорост. Стигнаха до наклонената рампа, сблъскаха се в устрема си да я изкачат и скочиха оплетени към горната площадка. Рухнаха сред трески и крясъци.

— Спрете регатата! — изгъргори един речен спринтьор. — Реката… Реката!…

Но вече всеки можеше да види стихията. Потопът прииждаше бавно, защото тласкаше пред себе си огромна стена от храсти, каруци, скали и дървета. Остъргваше дъното като булдозер. После реката се разля от бряг до бряг.

Отмениха регатата. Пълна с вода река превръщаше състезанието в жалка пародия.

Портата на университета беше разбита и вбесената тълпа нахлу в двора. Хората заблъскаха по стените на сградите.

Въпреки врявата магьосниците трескаво прелистваха книги.

— Имате ли нещо като Впечатляващия разделител на Максуел? — попита Ридкъли.

— Какво се постига с него? — отвърна с въпрос архиканцлерът Ринсуинд.

— Ами отделя, да речем, захарта от пясъка. Впряга на работа ония демончета тип „нани-на“.

— Нанодемони! — изсъска под носа си Пондър.

— А, нещо като Вълшебното решето на Печения Чарли? Имаме го.

— Ясно. Паралелна еволюция. Отлично! Дайте го насам.

Архиканцлерът Ринсуинд кимна на един от подчинените си и се ухили.

— Ще мине ли номерът и със солта?

— От първия път! Едно заклинание, една кофа морска вода и няма проблеми!

— Ъ-ъ… Не е точно така — намеси се Пондър. — Необходими са изключително големи количества магия. Сър, демоните преработват около литър вода за две седмици.

— Аха. Важна подробност, господин Стибънс.

— Именно, сър.

— Ех, да млъкнеха ония отвън замалко!

Отвън млъкнаха.

— Може би ви чуха, сър — подсмихна се Пондър.

Туп. Туп-туп…

— Да не мятат нещо на покрива? — разтревожи се архиканцлерът Ринсуинд.

— А, не, просто заваля — разсеяно отвърна Ридкъли. — Дали да не опитаме…

Никой не го слушаше. Отделните слабички удари преминаха в равномерно трополене, а тълпата се разврещя диво от радост.