Тери Пратчет - Последният континент

… уум…

— Момко, я излез с тая играчка навън, като не те свърта на едно място.

Библиотекарят седеше на площадката на тенекиената кула, покрил главата си с голямо листо.

— Виж я тази чудесия — показа бръмчилото Ринсуинд. — Само да си помръдна китката и прави пълно завъртане.

— … ууук… — задавено измънка Библиотекарят и кихна. — Ек-ек?

— Хм… сега си едричка птица — установи Ринсуинд. — Зле се чувстваш, нали? Бързичко ще те оправят, щом им кажа името ти…

Библиотекарят светкавично промени формата си и скочи. Имаше и други промени в ситуацията за твърде кратък период.

— Аха — кротко изрече Ринсуинд. — Да проверим какви са фактите. Не виждам. Причината е, че робата ми закрива очите. Стигам до извода, че съм обърнат с главата надолу. Ти си ме стиснал за глезените. И се намираме на върха на кулата. Следователно… — Той млъкна замислено. — Добре, да приложим друг подход. Да започнем с това, че няма да им кажа името ти.

Библиотекарят го пусна. Ринсуинд пропадна една стъпка и тупна върху дъските.

— Слушай, това беше доста нечестен номер.

— Ууук.

— Разбрах. Няма повече да споменаваме случката.

Ринсуинд се зазяпа в празното небе. А трябваше да завали. Нали уж направи каквото можеше? Само успя да довлече тук старшите преподаватели от Невидимия университет, които тутакси започнаха да се подсмиват снизходително. Не му се вярваше да скалъпят дори едно заклинание за дъжд. За да постигне нещо, човек би трябвало да държи наблизо няколко понатежали от влага облака.

Вече нямаше вода. Значи нямаше да има овце. А Лудия, Крокодила Донго, милите дами Летиция и Дарлийн, Дъртака и конете му, всички онези хора, които му показваха как да яде разни неща, без да повръща прекалено… Всички ще бъдат изпепелени от жегата…

Заедно със самия него.

— ДОБЪР ТИ ДЕН.

— Ууук?

— О, не!… — изгъгна Ринсуинд.

— ДА НЕ ТИ Е ПРЕСЪХНАЛО ГЪРЛОТО?

— Виж какво, не би трябвало да подраняваш, защото…

— А НЕ, ВСИЧКО Е НАРЕД. ИМАМ СРЕЩА В ГРАДА. ХОРАТА СЕ СБИХА ЗА ПОСЛЕДНАТА КУТИЙКА БИРА. ИСКАХ ОБАЧЕ ДА ТЕ УВЕРЯ, ЧЕ ПО ВСЯКО ВРЕМЕ МОЖЕШ ДА РАЗЧИТАШ НА ЛИЧНИТЕ МИ УСЛУГИ.

— Е, много съм ти признателен. Като дойде моментът да се откажа от живота, непременно ще избера Смърт!

Скелетът в черната роба беше изчезнал.

— Ама че наглост! Още не сме умрели! — разкрещя се Ринсуинд към нажеженото небе. — Можем да опитаме какво ли не! Ако отскочим до Главината, ще си изсечем грамаден айсберг и ще го издърпаме дотук. Ще имаме вода в изобилие… Да де, стига да се доберем до Главината! Да знаеш, че докато има надежда, има и живот! Ще измисля нещо! Все има начин да се направи дъжд!

Смърт обаче не беше наблизо. Ринсуинд завъртя бръмчилото заплашително.

— И да не си посмял да се върнеш!

— Ууук!

Библиотекарят се вкопчи в ръката му и подуши въздуха.

После и Ринсуинд долови миризмата.

Понеже говореше съвсем примитивен език, не знаеше думата за „ухание след дъжд“. Всеки, който би се опитал да го опише, ще се препъне в думи като влага, жега и изпарения.

Въпреки всичко беше уханието след дъжда. В тази препечена земя приличаше на скъпоценен камък, просветнал мимолетно.

Ринсуинд пак завъртя дървения овал на връвчицата. Тежкият звук изобщо не подхождаше на краткото движение. Миризмата се засили.

Хвана парчето и го огледа. Липсваха шарки и украси.

Стисна края на връвчицата и замахна по-усърдно.

— Ей, забеляза ли, че като го правя…

Проклетията не спираше. Не можеше да си свали ръката.

— А, такова… То май иска да бъде въртяно.

— Ууук!

— Смяташ, че трябва да го правя, така ли?

— Ууук!

— Много ми помогна. О-ох!…

Библиотекарят се сниши.

А Ринсуинд се завъртя на петите си. Вече изобщо не виждаше дървения овал, защото връвчицата се удължаваше с всяко завъртане.

Бръмченето се превърна в протяжно боботене.

И когато се разнесе над града, избухна в гръмотевица. Нещото в края на връвчицата фучеше като тънък сребрист облак, а след него оставаше бясно развиваща се спирала от бели частици.

Библиотекарят се притискаше в дъските на площадката, закрил главата си с ръце.

Въздухът ревеше около кулата, носеше прах, вятър, задух и птички. Робата на Ринсуинд плющеше около брадичката му.

Немислимо беше да пусне връвчицата. А и не знаеше дали ще успее.

Тънка като димна струйка, спиралата се простираше в маранята.

(… над червеникавата пустиня и нищо неподозиращите кенгурута, после отвъд брега и към страховитата стена на бурята… сражаващите се въздушни потоци се сляха мирно… облаците спряха величественото си въртене около последния континент… събраха се в объркани атмосферни фронтове, промениха посоката си и нахлуха навътре…)