Тери Пратчет - Последният континент

Ринсуинд се озърна любопитно към двете дами.

— Толкоз бира са мятали по мене, че все нещичко разбирам от занаята — изтърси Летиция. — Ама да знайш, ще вземем да я направим с по-изискан цвят. Иначе е… — Махна раздразнително с едрата си ръка, обсипана с пръстени. — Някак… агресивно мъжкарска.

— Розовото е много мило — подсказа Ринсуинд. — Може и да слагате вътре мариновано лукче на клечка.

— Адски свежо! — възкликна Дарлийн и с такава сила го халоса по гърба, че шапката се нахлупи на очите му.

— Не щеш ли да останеш при нас? — предложи Нилет. — Кат те гледам, идеите бъкат в чутурата ти.

Ринсуинд огледа мислено отвсякъде примамливата възможност и завъртя глава.

— Би било чудесно, но е по-добре да не изоставям онова, което правя най-добре.

— Но нали всички разправят, че хич не те бивало в магиите! — озадачи се момичето.

— Ами… Да, тъкмо в това съм най-добър. Все пак благодаря.

— Дай поне да ти лепна сочна целувчица! — награби го Дарлийн.

С ъгълчето на окото си Ринсуинд забеляза устремно тропналия крак на Нилет.

— Добре де, добре! — отскочи на една пета Дарлийн. — Нямаше да го изям, госпожичке!

Момичето го клъвна с устни по бузата.

— Наминавай, като се отбиеш в нашия край.

— Непременно! Значи да търся кръчмите с лилави чадърчета отпред?

Нилет му махна с ръка, а Дарлийн направи смешен жест. Те едва не се сблъскаха с група задъхани мъже в бели дрехи.

— Ей го! Извинете, дами…

— Здрасти, Чарли! Здрасти, Рон! — позна ги Ринсуинд.

— Дочухме, че си тръгвате — каза Рон. — А Чарли вика: „Как тъй ще го пуснем, без да му стиснем ръката!“

— „Прасковената Нели“ събра овациите! — грейна Чарли.

— Радвам се да го чуя. И ми е приятно да те видя толкова развеселен.

Рон го тупна по рамото.

— Още чифт ръце няма да ни е излишен в кухнята. Ти само ела, пич.

— Много сте мили. Всеки път, като вадя носна кърпичка от кутията, ще се сещам за операта и за вас, хора, но…

— Ей го!

Надзирателят и капитанът на стражите подтичваха по пристана.

— Не, бе, не, бе, няма страшно, недей да хукваш! — викаше надзирателят. — Носим ти помилването!

— Помилване ли?

— Ами да! — Надзирателят спря да си поеме дъх. — Подписано… от… премиера. Каза, че… си симпатяга… и не бивало… да те бесим. — Той се изправи и заговори по-равномерно. — Ние и без туй нямаше да го сторим. Най-страхотното бягство от времето на Тенекиения Нед насам!

Ринсуинд се втренчи в редовете върху официалната бланка на затвора.

— О… Чудесно — изрече слисан. — Поне един човек повярва, че не съм откраднал проклетата твар.

— Айде бе, всички знаят, че я открадна — щастливо възрази надзирателят. — Ама след туй бягство и гонитбата?… Ха, капитанът разправя, че не бил виждал човек да търчи тъй!

Стражът сграбчи ръката на Ринсуинд.

— Бива си те, пич. Ама следващия път ще те спипаме!

Ринсуинд още зяпаше документа.

— Значи ме помилвате, защото съм симпатяга?

— Няма проблеми! — увери го надзирателят. — Фермерите направо ще се редят на опашка да им крадеш овцете, щото искат и за тях да се пее в баладите.

Ринсуинд се примири.

— Ех, какво да кажа? Имате може би най-хубавата килия за осъдени на смърт, а аз съм бил в не една. — Взря се в техните озарени от възхищение лица и реши, че щом съдбата напоследък е била милостива към него, време е да отвърне на жеста. — А, впрочем… Ще ви бъда извънредно признателен, ако никога не пребоядисвате килията.

— Няма проблеми. Ето, донесохме ти нещичко. — Надзирателят му подаде пакетче, завито в лъскава хартия за подаръци. — И без туй няма да послужи.

Ринсуинд разгъна хартията и видя въжето.

— Нямам думи… Колко мило. Ще мога да си го използвам за какво ли не.

— А тъй те искаме!

Те се отдалечиха, но някой друг застана до Ринсуинд.

— Чух, че ще се прибираш вкъщи — рече Бил Ринсуинд. — Не щеш ли да останеш тука? Побъбрих си с вашия Декан. Страхотни похвали изсипа за тебе.

— Сериозно? И какво каза?

— Че съм щял да бъда най-големият късметлия, ако те накарам да свършиш някаква работа.

Ринсуинд се загледа в окъпания от дъжда град.

— Прекрасно предложение. Но… Де да знам… Толкова слънце, океан, прибой и пясък няма да ми се отразят добре. Благодаря ти.

— Сигурен ли си?

— Да. Напълно.

Бил Ринсуинд протегна ръка.

— Няма проблеми. Ще ти пращам картички за Прасоколеда, може и някоя дрешка, дето няма да ти е по мярка. Време е да се връщам в Университета, че съм качил всички да запушват дупките по покрива.