Тери Пратчет - Захапи за врата

Агнес се взря в очите на слабичко момиче с бяла рокля, с много дълга черна коса и изобилие от грим. Има и омраза от пръв поглед…

— Графът тъкмо ми обясняваше — намеси се Верънс, — че възнамерява да се нанесе в замъка и да властва над страната. А аз му казах, че според мен това е чест за нас.

— Добре, добре — промърмори Леля. — Но ако нямате нищо против, не ща да изтърва представлението на човека с невестулките…

— Проблемът е, че хората винаги подхождат към вампирите от гледна точка на тяхната диета — подхвана графът, когато Леля се отдалечи. — Направо е оскърбително. Вие ядете животинска плът и зеленчуци, но нима това определя същността ви?

Лицето на Верънс беше разкривено от усмивка, но някак вдървена и неистинска.

— Нали все пак пиете човешка кръв? — успя да вмъкне той.

— Разбира се. И понякога убиваме хора, макар че напоследък почти не се случва. Пък и какво лошо има в това? Жертва и хищник, хищник и жертва. Овцата е създадена като вечеря за вълка, а вълкът — като средство да предотврати изяждането на всичко зелено от овцете. Ако се замислите над устройството на зъбите си, сир, ще установите, че и те са предназначени за определена диета, а и цялото ви тяло е такова, че да извлича полза от определена храна. Същото важи за нас. Убеден съм, че лешниците и зелките не ви обвиняват, когато ги изяждате. Хищникът и жертвата са само част от великия жизнен цикъл.

— Колко увлекателно — отбеляза Верънс. По лицето му се стичаха ситни капчици пот.

— Естествено в Юбервалд всички разбират това по рождение — вметна графинята. — Но за децата е лошо да живеят в толкова изостанал район. Имаме такива очаквания за Ланкър…

— Радвам се да го чуя — отвърна Верънс.

— Много мило постъпихте, че ни поканихте — довърши тя. — Иначе не бихме могли да дойдем, разбира се.

— Не е точно така — поправи съпругата си графът с лъчезарна усмивка. — Но съм принуден да призная, че старата забрана срещу влизането без покана се оказа любопитно… устойчива. Все пак — добави той жизнерадостно — аз поработих над възпитателни похвати, които несъмнено само след няколко години ще…

— Ох, хайде да не захващаме тази скука отново — прекъсна го Лакримоза.

— Да, допускам, че може и да звучи донякъде отегчително — усмихна й се снизходително графът.

— Дали е останал малко чеснов сос? Приготвен е великолепно.

Агнес нямаше как да не види, че кралят е твърде смутен. Това й се стори странно — графът и семейството му бяха същински чаровници и казаното от тях звучеше съвсем разумно. Абсолютно всичко беше наред.

— Именно — потвърди застаналият до нея Влад. — Танцувате ли, госпожице Нит?

В другия край на залата Ланкърският малък симфоничен оркестър (дириг. Ш. Ог) боравеше с музиката наслуки.

— Ъ… — Тя не си позволи да се изкиска. — Всъщност не. Не особено добре…

„Не ги ли чуваш какво приказват? Те са вампири!“

— Я млъквай! — сопна се тя.

— Моля? — озадачи се Влад.

— А и те са… ами не са от най-добрите оркестри…

„А бе, жалко туловище, ти изобщо ли не проумяваш какво ти говорят тези твари?“

— Те са направо отчайващ оркестър — допълни мнението й Влад.

— Е, кралят им купи инструментите само преди месец и те още се опитват да се учат заедно…

„Отсечи му главата! Направи му чеснова клизма!“

— Добре ли сте? Вие знаете, че тук няма ни-какви вампири, нали?…

„Той те контролира! — нададе вой Пердита. — Те… влияят на хората!“

— Аз… ами малко ми прилоша от толкова вълнения — изломоти Агнес. — Май предпочитам да се прибера у дома. — Някакъв загнезден в костния й мозък инстинкт я подтикна да добави: — Ще помоля Леля да ме придружи.

Влад впи в нея чудноват поглед, сякаш тя не се държеше много благопристойно. После се усмихна. И Агнес видя колко бели са зъбите му.

— Не мисля, че досега съм срещал друга като вас, госпожице Нит. У вас има нещо… скрито.

„Аз съм! Аз съм! Той не може да ме разнищи! А сега и двете да се разкараме оттук!“ — крещеше Пердита.

— Но ще се срещнем пак.

Агнес го удостои с кимане и се заклатушка към вратата, притиснала длан до челото си. Струваше и се, че носи на раменете си топка памук, в която необяснимо как е попаднала игла.

Мина край Могъщ Овес, който бе изтървал книжката си на пода, седеше, пъшкаше и подпираше челото си с юмруци. Понадигна глава, колкото да я погледне.

— Ъ-ъ… госпожице, имате ли каквото и да е, за да ми олекне на главата? Наистина е… много болезнено…

— Кралицата прави някакви хапчета от върбова кора — избълва немощно Агнес и побърза да се махне.