Тери Пратчет - Пощоряване

За миг, за частица от секундата, Олян се замисли, дали да не побегне. Но не стори така. Какъв смисъл имаше?

Тълпата припряно отвори коридор, през който да мине лорд Ветинари. Плътно зад него беше Стражата.

В крайна сметка я имаше и свободата да се поемат последствията.

Патрицият се облегна на кожената тапицерия и каретата потегли.

— Каква странна вечер, г-н Ментелик — отбеляза той. — Наистина.

Олян, също като внезапно изпадналия в амнезия г-н Стоули, смяташе, че благоденствието му в бъдеще ще зависи от споделянето на възможно най-малко неща сега.

— Да, сър — каза той.

— Интересно, дали този инжинер ще намери някакво доказателство, че тази странна щракограма е била вкарана в Линията от човешка ръка? — зачуди се той на глас.

— Не знам, милорд.

— Наистина ли?

— Наистина.

— О — каза Ветинари. — Е, известно е, че в някои случаи мъртвите наистина говорят. Медиуми, спиритични сеанси и прочее. Може ли някой да твърди, че не биха използвали щракалките като медиум?

— Не и аз, сър.

— Добре. От понеделник Вашите задължения включват и администрирането на Голямата Магистрална. Градът я национализира.

Е, добре, дотук с бъдещето благоденствие…

— Не, милорд — проговори Олян.

Ветинари вдигна вежда:

— Някаква алтернатива ли има, г-н Ментелик?

— Всъщност тя е частна собственост, сър. Принадлежи на Миличкови и на останалите хора, които я построиха.

— Леле мале, как се обръщат нещата — рече Ветинари. — Бедата обаче е, че, видите ли, те изобщо не разбираха от бизнес, а само от машини. В противен случай щяха да прозрат що за човек е Мангизов. Свободата на предприемачеството върви ръка за ръка със свободата на разорението.

— Беше грабеж чрез цифри — настояваше Олян. — Беше Намери дамата, но със счетоводни книги. Те не са имали никакъв шанс.

Ветинари въздъхна:

— Трудна сделка предлагате, г-н Ментелик.

Олян, който не знаеше, че изобщо се е бил опитвал да сключи някаква сделка, премълча. Ветинари продължи:

— Е, много добре. Въпросът за собствеността ще бъде под мораториум, докато не бъдат разчистени тинестите дълбини на тази афера. Но това, което в действителност имах предвид беше, че прехраната на множество хора зависи изцяло от Голямата Магистрална. Така че, от чисто хуманитарни съображения, сме длъжни да предприемем нещо. Оправете нещата, г-н Началник Пощите.

— Но на главата ми е цялата Пощенска Служба! — изпротестира Олян.

— Надявам се, че е така. Но съгласно моя опит, най-добрия начин да се свърши нещо, е то да се възложи на зает човек — каза Ветинари.

— В такъв случай ще поддържам Голямата Магистрална в действие — обеща Олян.

— Вероятно в памет на мъртвите — подметна Ветинари. — Да, както прецените Вие. А, дойде време да слизате.

Докато кочияшът отваряше вратата, лорд Ветинари се наведе към Олян:

— А да, и Ви предлагам преди зазоряване да идете да се убедите, че в старата магьосническа кула не е останал никой.

— Какво имате предвид, сър? — попита Олян. Знаеше, че неговото лице не е издало нищо.

Ветинари отново се облегна:

— Отлично, г-н Ментелик.

Пред Пощата се беше насъбрала тълпа и когато Олян се запъти към вратата, се надигнаха приветствия. Валеше някакъв сив, осажден дъждец, който не беше много повече от мъгла с известен проблем със напълняването.

Част от персонала го чакаше вътре. Оказа се, че новините още не са стигнали до тях. Дори и денонощната Анкх-Морпоркска мелница за слухове не беше в състояние да го изпревари от Университета до тук.

— Какво стана, г-н Началник Пощата? — закърши ръце Грош. — Те победиха ли?

— Не — отговори Олян, но те доловиха нотката в гласа му.

— А ние победихме ли?

— Това ще го реши Архиканцлерът — каза Олян. — Предполагам, че още седмици наред няма да знаем. Щракалките обаче са затворени. Извинявайте, но всичко е толкова сложно…

Той ги остави да си стоят втренчени в него, докато той самият се затътрузи към кабинета си, в ъгъла на който го чакаше г-н Помпа.

— Добър Вечер, г-н Меентелиг — избумтя големът.

Олян седна и хвана главата си с ръце. Нали беше победа, защо се чувства така? Чувстваше се сякаш е загазил.

Ами залозите? Е добре, ако Оловната тръба стигне до Генуа, ще може да се пледира, че съгласно правилата той е победил, но Олян имаше чувството, че всичките залози ще бъдат отменени. Което значеше, че хората поне ще си върнат парите.

Ще трябва да запази Линията работеща, боговете знаеха как. В известен смисъл беше обещал това на Гнуто, нали? И чудна работа, до каква степен хората бяха започнали да разчитат на щракалките. Без тях той седмици наред нямаше да знае как я кара Оловната Тръба, а и дори Олян беше свикнал с ежедневните новини от Генуа. Без щракалките беше все едно са ти отрязали пръст. Да, обаче щракалките бяха грамадна, тежка машинария, цяло чудовище, с твърде много кули, твърде много хора, твърде много зор. Трябваше да има някакъв начин тя да се направи по-добра и по-стройна и по-евтина… или пък може би тя беше нещо толкова голямо, че никой не би могъл да забогатее от него. Може и тя да беше като Пощенската Служба и печалбата да се окажеше разпределена сред целокупната общественост.