Тери Пратчет - Пощоряване

— Г-н Пони, нали Вие сте главният инжинер на Голямата Магистрална? — попита Ветинари преди още разговорите отново да забушуват.

Инжинерът, внезапно озовал се в центъра на вниманието, заотстъпва размахвайки френетично ръце:

— Моля Ви, Ваша Светлост! Аз съм само един инжинер, нищичко не знам…

— Успокойте се, моля. Да сте чували, душите на мъртъвци да бродят по Линията?

— О, да, Ваша Светлост.

— Истина ли е?

— Ами ъъъ… — Пони се заозърта като преследван дивеч. Вярно че си имаше розовите копия, които щяха да докажат на всекиго, че той самият не е нищо повече от човек опитвал се да накара нещата да работят, но точно сега единственото нещо, което изглеждаше като да е на негова страна, беше истината. И той потърси убежище в нея. — Нямам представа как точно, но, ами добре де… понякога, като се качи човек горе на кулата нощем и кепенците тракат и вятърът свири в такелажа, ами, човек може да си помисли, че е вярно.

— Съществува традиция, известна като „Изпращане у Дома“, прав ли съм? — продължаваше лорд Ветинари.

Инжинерът изглежда се изненада:

— Ами, да, сър, обаче… — и Пони се почувства длъжен да развее замалко знамето на един рационален свят, в който точно в този момент не му достигаше вяра. — … Линията беше тъмна преди да пуснем съобщението, така че не виждам как то може да е влязло в…

— Освен ако, разбира се, не са го вкарали мъртвите? — подсказа лорд Ветинари. — Г-н Пони, в интерес на спасението на Вашата душа и, не на последно място, на Вашето тяло, сега ще отидете придружен от един от хората на Командор Ваймс до Кулата на Тепето и ще изпратите кратко съобщение до всички кули. Ще приберете ролата хартия, наричани, както бях осведомен, барабани, от всички без изключение кули по Голямата Магистрална Линия. Правилно ли съм разбрал, че в тях са записани всички съобщения произхождащи от дадената кула и че те не могат да се подправят лесно?

— Но това ще ни отнеме седмици, сър! — възрази Пони.

— В такъв случай ще е уместно да потеглите рано сутринта — реши лорд Ветинари.

Г-н Пони, който изведнъж осъзна, че да е далече от Анкх-Морпорк точно в този момент може да е много разумна опция, кимна и каза:

— Точно така, милорд.

— Междувременно Голямата Магистрална ще бъде затворена — съобщи лорд Ветинари.

— Но това е частна собственост! — избухна Зеленобут.

— Спомнете си, вече ставаше дума за тиранин — Ветинари прозвуча почти добродушно. — Но съм сигурен, че след ревизията ще се прояснят поне някои аспекти на тази мистерия. Един от които, естествено, се състои в това, че г-н Гепи Мангизов не изглежда да присъства в тази стая.

Всички глави се заобръщаха.

— Може да си е спомнил за някоя друга среща? — изказа предположение Ветинари. — Струва ми се, че се измъкна преди известно време.

И директорите на Голямата Магистрална загряха, че председателят им отсъства, те обаче, което беше значително по-лошо, не. Те се скупчиха гръб в гръб.

— Мисля си, дали, хъм, на този етап, не би било уместно поне да обсъдим въпроса лично с Вас, Ваша Светлост? — предложи Зеленобут. — Опасявам се, че не беше лесно да се работи с Гепи.

— Не беше отборен играч той — процеди Финтър.

— Кой, кой? — изхлипа Стоули. — Къде се намирам? Кои са всичките тези хора?

— Повечето време той ни държеше абсолютно на тъмно… — развихряше се Зеленобут.

— Нищичко не си спомням… — нареждаше трескаво Стоули. — Не съм в състояние да свидетелствам, всеки доктор ще го подтвърди…

— Мисля, че от името на всички тук мога да заявя, че от самото начало го подозирахме…

— Умът ми е голямо бяло петно. Нищо, ама нищичко… а, а какво е това нещо тук с пръстите… кой съм аз…?

Лорд Ветинари се взираше в Борда пет секунди повече, отколкото можеше да им понесе, опрял върха на бастуна си в брадичката си. После леко се усмихна.

— Достатъчно — каза той. — Командор Ваймс, мисля че ще е незаконно да задържаме повече тези господа тук. — Когато лицата пред него се отпуснаха в усмивки, огряни от най-голямото съкровище, Надеждата, той добави: — Мястото им е в затвора, командоре. Отделни килии, ако обичате. Тази сутрин ще се срещна с тях. А ако г-н Въртел дойде да Ви види от тяхно име, нали ще го уведомите, че бих искал да си побеседвам с него?

Това звучеше… ами добре. Олян се запъти към вратата докато гълчавата се усилваше и замалко да успее, когато гласът на Ветинари долетя като нож откъм навалицата:

— Напускате ли ни вече, г-н Ментелик? Изчакайте един момент. Защо да не ви закарам до знаменитата Ви Пощенска Служба?