Тери Пратчет - Пощоряване

„Ние, които намерихме смъртта си по тъмните кули, сега искаме от вас следното…“

Би трябвало да се засрами.

Едно беше да влагаш думи в устата на боговете, нали жреците постоянно правеха това. Това обаче вече прекрачваше границите. Човек трябваше да е пълен негодник, за да му хрумне такова нещо.

От друга страна, вярно че един добър почтен гражданин никога нямаше да падне толкова ниско; него обаче не го бяха взели на тази работа, защото е добър честен гражданин. За някои задачи трябваше добър честен чук. Други изискваха крив-прекрив тирбушон.

С малко късмет, ако сериозно се опиташе, можеше и да си повярва за това.

Беше паднал късен сняг и елхите край Кула 181 бяха побелели под ярката и студена звездна светлина.

Тази нощ се бяха събрали всички — Дядото, Роджър, Големия Стив-оу, Задъхливко Половинкин, който беше джудже и трябваше да сяда на възглавница за да стига клавишите, и Принцесата. Докато минаваше съобщението се чуха няколко сподавени възклицания. Сега обаче цареше тишина, нарушавана само от виенето на вятъра. Принцесата виждаше парата от дъха на хората. Дядото тропаше с пръсти по дървенията.

Тогава Задъхливко се обади:

— Всичко това истина ли беше?

Облачетата пара се сгъстиха. Хората се поотпуснаха, завръщайки се в реалността.

— Нали имахте заповеди — каза Дядото, втренчил се в тъмната гора. — Нищо да не променяме. Казано ни е да го предадем. И ние го предадохме. Баш адски си го предадохме!

— От кого беше? — не издържа Стив-оу.

— Няма значение — отговори Дядото. — Щраксът пристига, щраксът заминава, щраксът върви.

— Ъхъ, ама от кого всъщност… — започна Стив-оу.

— Демоните да те вземат, Стив-оу, наистина ли не знаеш кога да млъкнеш , а? — намеси се Роджър.

— Аз само дето чух оная работа за 93-та Кула, та като умряха тамошните момчета, кулата сама си прати сигнал за помощ — измърмори Стив-оу. Той беше бърз на клавишите и несхващането кога да си затвори устата беше единственият му социален недостатък. Но в една кула такова нещо може и да те убие.

— Ръчката на мъртвеца — рече Дядото. — Това трябваше да го знаеш. Няма ли активност за десет минути, сигнатурният ключ се освобождава и барабанът пуска жакарда в слота, противотежестта пада и кулата праща сигнал за помощ — все едно четеше тези думи от някакво упътване.

— Ъхъ, ама чух, че в 93-та жакардът се заклинил и…

— Не мога повече така — прекъсна го Дядото. — Роджър, давай да пускаме кулата. Сигурно са се насъбрали местни сигнали за изпращане, а?

— Разбира се. И много нещо чака на барабана — отговори Роджър. — Но Мангизов нали каза да не рестартираме докато…

— Мангизов да ми цуне гъ… — започна Дядото, но си спомни за присъстващите и се поправи — … гърба. Нали прочетохте какво мина току-що! Да не мислите че тоя копе… тоя човек все още има думата?

Принцесата надзърна през нанагорния прозорец и съобщи:

— 182-ра пали.

— Точно така! Да палим и да предаваме кода — изръмжа Дядото. — Нали това ни е работата! Кой ще ни спре? Всички, които си нямат работа, да излязат! Предаваме!

Принцесата излезе на малката платформа за да не им се пречка. Под нея снегът беше като захарна глазура, а въздухът режеше като с нож. Като се загледа през планините по посоката, която беше свикнала да нарича „надолу“, видя че Кула 180 предава. В същия момент чу изтракването и изщракването и усети снега отърсен от отварянето на кепенците на 181-ва. Ние предаваме код, помисли си тя. Както си трябва.

Да се гледа блещукащата като звезди Линия тук горе от кулата, беше като да си част от небето.

И тя се зачуди, от какво ли се боеше повече Дядото: че мъртвите щракалкаджии може и да пращат съобщения на живите, или че може и да не могат.

Колабоун приключи. После извади носна кърпичка и затърка зеленището, което беше поникнало по стъклото. Чу се пронзително скърцане. Той надзърна нервно през мацаницата.

— Така добре ли беше, сър? Аз нали няма да си изпатя някак, нали? Само дето точно сега ми се стори, че съм близо до разшифроването на брачния зов на гигантската мида… 86 86 Архиканцлерът Ридкъли беше голям поклонник на отмъщение чрез повишение. Как може някакви си цивилни да критикуват един от неговите магьосници! Това беше негова привилегия. — Бел.пр.

— Благодаря, професор Колабоун, добра работа свършихте. Това ще да е всичко — каза студено Архиканцлерът Ридкъли. — Разкачайте оборудването, г-н Стибънс.

През лицето на Краен Колабоун премина израз на трескаво облекчение точно преди омнископът да изгасне.