Реймънд Фийст - Сребротрън

Капитанът отново погледна нагоре и нареди да опънат още платна. Озърна се пак към тримата мъже на фордека и за пореден път отправи тиха молитва към Килиан, Богинята закрилница на моряците, и му се дощя най-сетне да види пред очите си високите кули на Риланон. Защото тези тримата бяха най-важните особи на Кралството и умът му не побираше хаоса, който щеше да се стовари над държавата, ако някоя зла орис сполетеше кораба.

Арута едва чуваше виковете на капитана и шумната суетня на хората му по палубата и реите. Уморен бе от събитията през последната година и не обръщаше много внимание на това, което ставаше наоколо. Само за едно можеше да мисли — че се връща в Риланон, при Анита.

Усмихна се на себе си. Първите му осемнадесет години бяха минали някак незабележимо. После дойде нашествието на цураните и околният свят се бе променил невероятно. Той самият се бе оказал един от най-надарените пълководци на Кралството, намерил бе неочаквано в лицето на Мартин най-големия си брат и на всичко отгоре се бе натъкнал на безчет страхотии и чудеса. Но най-удивителното нещо, на което се беше натъкнал, се наричаше Анита.

След коронацията на Луам двамата се бяха разделили. Близо година Луам развяваше кралското знаме из източните предели пред владетелите на Изтока, както и пред съседните крале, и ето че сега се връщаха у дома.

Гласът на Луам прекъсна унеса на Арута:

— Какво ли вижда малкото ми братче в тия вълни искрометни?

Арута вдигна глава, а бившият майстор-ловец на Крудий, наричан някога Мартин Дълголъкия, се усмихна на най-малкия си брат.

— Едногодишния си данък залагам, че виждаш две зелени очи и дръзка усмивчица.

Луам отвърна:

— Що за залог е това, Мартин? Откакто напуснахме Риланон, съм получил от Анита три писма, все за разни държавни дела. Те все я задържат в Риланон, докато майка й се върна в именията им едва месец след коронясването ми. Арута, по груби сметки, е получавал средно по две писма от нея всяка седмица. Човек може да си направи някои заключения от това.

— Ако и мен ме чакаше толкова пламенна жена като нея, щях да умирам от желание да се върна — съгласи се Мартин.

Арута беше затворен човек, ставаше мрачен, когато се наложеше да разкрие дълбоки чувства, и двойно повече се засягаше, когато станеше дума за Анита. Беше влюбен до полуда в стройната млада жена, замайваше се от движенията й, от гласа й, от погледа й. И макар двамата да бяха единствените му достатъчно близки хора в Мидкемия, с които можеше да сподели настроенията си, той още от момче не понасяше шегите за своя сметка.

Лицето му помръкна и Луам подхвърли:

— И стига си ми се въсил, Буреносно облаче. Не само че съм ти кралят, но все пък съм ти батко и като нищо ще те напердаша, ако се наложи.

Галеното име, измислено от майка му и невероятната представа как Негово величество пердаши на коляно принца на Крондор накараха Арута най-после да се усмихне. Той помълча и отрони:

— Притеснявам се да не съм я разбрал погрешно. Макар и сърдечни, писмата й звучаха някак официално и на места — отчуждено. Пък и толкова млади ухажори има в двореца ти.

— Откакто се измъкнахме от Крондор, съдбата ти е предрешена, Арута — намеси се Мартин. — Прицелила се е в тебе още от самото начало, като ловец, прицелил се в сърна. Още преди да стигнем в Крудий, докато се криехме, те гледаше някак по-особено. Не, чака те тя, изобщо не се съмнявай.

— Освен това — добави Луам — и ти си й издал чувствата си.

— Е, не чак толкова подробно. Споделих само привързаността си.

Луам и Мартин се спогледаха.

— Арута — каза Луам, — стилът ти на писане е страстен като на чиновник, съставящ сметката за годишния данък.

Тримата се разсмяха. Няколкото месеца пътуване заедно напълно бяха променили отношенията им. Мартин беше и наставник, и приятел на другите двама като момчета, беше ги учил да ловуват и да скитат из лесовете. Но по онова време той също така беше човек от простолюдието, въпреки че като майстор-ловец имаше почетно място в личната свита на херцог Боррик. След разкритието, че е незаконен син на баща им, и на тримата им трябваше известно време, за да се приспособят. Дотогава всеки от тях бе търпял домогванията на търсачи на лична изгода, суетните клетви за приятелство и вярност от страна на търсещи протекцията им особи, а през изминалото време и тримата бяха получили нещо повече. Всеки от тях виждаше в другите двама хора, на които може да се довери, с които може да сподели най-съкровените си тревоги, които разбират какво означава това внезапно и нечакано издигане в сан и които познават сами тежестта на новите отговорности. В другите двама всеки от тях бе намерил истински приятели.