Реймънд Фийст - Сребротрън

— Половината гвардейци придружават принцесата към имението на майка й. Останалите са на бивак на шест часа езда от града. Не можах да изтърпя още една нощ на пътя. Освен това има да се свършат куп неща. — Гардан погледна принца озадачено, но Арута допълни само: — Останалото ще разбереш, като поговоря с Волней. — Е — той погледна към тепавичаря, — кой е този гръмогласен приятел?

— Това е Триг тепавичарят, ваше височество — отвърна старшият. — Твърди, че някой нахълтал в стаята му и го обрал. Казва, че се събудил от тупурдия на покрива му, бой е имало.

Триг го прекъсна.

— Биха се над главата ми, над… самата ми… глава… — Чак сега се усети на кого говори и гласът му изтъня. — Ваше височество — довърши смутено дебелакът.

Стражарят с дебелите вежди го изгледа свирепо. — Разправя, че чул някакъв писък и после си дръпнал като костенурка главата от прозореца.

Триг закима енергично.

— Все едно че някой проклетник извършваше убийство, ваше височество. — Мъжът с бичия врат сръга здраво Триг в ребрата, ядосан от прекъсването.

Младият стражар излезе от мъглата откъм страничната уличка.

— Това го намерих върху купчина смет от другата страна на улицата, Берт. — Младокът подаде сабята на убиеца. — Имаше малко кръв по дръжката, но острието беше чисто. Имаше и малка локва кръв насред уличката, но никакъв труп.

Арута даде знак на Гардан да прибере оръжието. Младият стражар, забелязал гвардейците и явния авторитет на двамата новодошли, подаде сабята и побърза да свали шапка.

Арута взе оръжието от Гардан, огледа го, не видя нищо забележително по него и го върна на стражаря.

— Връщай гвардейците си, Гардан. Вече е много късно и почти не им остана време за сън.

— А крадецът? — викна тепавичарят. — Че това ми беше имотецът, цял живот съм го събирал! Сега какво да правя?

— Моите съжаления, добри ми тепавичарю, но бъдете сигурен, че стражата ще направи всичко възможно да ви върне ограбеното — каза принцът.

Берт се обърна към Триг.

— Сега, уважаеми господине, съветвам ви да се приберете и да поспите колкото остава до заранта. Утре можете да внесете оплакване на дежурния сержант на стражата. Ще му опишете какво ви е взето.

— Какво ми е взето? Злато, човече, това ми е взето! Имането ми, цялото ми имане!

— Злато значи? Хм — отвърна му Берт най-спокойно, с глас на врял и кипял в подобни случки. — В такъв случай ви съветвам да се приберете, а от утре да започнете отново да си трупате имането, щото е сигурно колкото тая мъгла в Крондор, че от него и един петак няма да видите. Но хич не се отчайвайте, добри ми господине, вие сте оправен човек и златото бързо идва в ръцете на хора от вашия сой и с вашите възможности.

Арута потисна смеха си, защото въпреки личното си нещастие човекът изглеждаше много смешно в раздърпаната си ленена нощница и килнатата над носа му нощна шапчица.

— Добри ми тепавичарю, ще ви обезщетя. — Той измъкна камата от колана си и я връчи на стражаря Берт. — Това оръжие носи фамилния ми герб. Единствените други като него се носят от братята ми, краля и херцога на Крудий. Върнете го утре в двореца и ще ви го заменят с цяла торба злато. Не искам да има нещастни тепавичари в Крондор в деня на завръщането ми. А сега ви желая на всички лека нощ. — Арута пришпори коня си и поведе спътниците си към палата.

След като принцът и гвардейците се скриха в сумрака, Берт се обърна към Триг.

— Е, драги ми господине, виж как всичко свърши добре — рече той и подаде камата на тепавичаря. — А на всичко отгоре имахте и честта да сте един от малцината простосмъртни, които могат да се похвалят, че са говорили лично с принца на Крондор, въпреки малко странните и объркани обстоятелства. — На хората си каза: — Ние да си тръгваме на обиколката. В такава нощ из Крондор ни чакат още забавления. — Даде им знак да го последват и се скри в избеляващата мъгла.

Триг остана сам. Помая се, след което лицето му грейна и той извика на жена си, както и на всички, които все още надничаха от околните прозорци:

— Ей, говорих с принца! Аз, Триг тепавичаря!

И готов да литне от щастие, тепавичарят помъкна шкембето си към топлата постеля, притиснал камата на Арута до гърдите си.

Джими се провираше през тесните тунели. Проходът беше част от сложната плетеница канали и разни други подземни съоръжения, обичайни за тази част от града, всяка крачка от които се контролираше от Шегаджиите. Подмина един боклукчия — несретник, който се препитаваше, ровейки в сметта, стичаща се размита от водата в канавката към канала. Човекът ровичкаше мръсната тиня с тояга, за да намери някоя паднала монета. Всъщност само се правеше, че ровичка, а си беше караул. Джими му махна с ръка и се сниши под една провиснала греда, изпаднала явно от някое срутено мазе, и се озова в широка зала, изровена сред лабиринта от тунели. Ето това беше самото ядро, явката на крадците. Приютът на Шегаджиите.