Реймънд Фийст - Сребротрън

— Колко още остава до помощта?

— Вече сме близо до нашия лес — отвърна елфът. — Около час, най-много два.

Арута бързо му подаде вързопа със сребротръна и рече:

— Вземи Джими. Ние ще се задържим тук, докато се върнете. — Всички разбраха, че дава вързопа, за да не би елфите да не дойдат навреме. Поне Анита щеше да бъде спасена.

Джими седна на скалата и каза:

— Стига глупости. С мен ще стигне два пъти по-бавно. Предпочитам да се бия, отколкото да тичам. — След което седна на скалата и извади камата си.

Арута го погледна. Макар и изтощен, окървавен и съсипан от умората и загубата на кръв, Джими му се ухили. Принцът кимна и елфът хукна. Останалите се снишиха зад скалите, извадиха оръжията си и зачакаха.

Дълго време останаха притаени зад скалите — знаеха, че с всяка изтекла минута шансът им за избавление нараства. Едва ли не с всеки дъх усещаха как избавлението и гибелта бясно препускат към тях. Шансът този път повече от всичко друго щеше да предопредели дали ще се спасят. Ако Калин и воините му бяха до границите на леса и Галайн успееше да ги намери бързо, имаше надежда; ако не — надежда никаква. Тропотът на копитата на преследвачите им се усилваше. Всеки миг се точеше бавно, всяка секунда, след която можеха да ги открият, се тътреше с мъчителна мудност, чакането беше ужасяващо.

— Тичай, Галайн, тичай! — прошепна Лаури.

Гората остана смълчана сякаш цяла вечност. А след това, сред облаци прах и с тътен на копита, се появиха конници.

Най-отпред яздеше немият гигант Мурад с дузина Черни кръвници зад него. Зад тях идваха още моредели и хора. Мурад дръпна юздите и даде знак на другите да спрат.

— Сега я загазихме — изпъшка Джими. — Те са поне сто.

— Чак сто не са — каза Роалд. — Най-много тридесет.

— И те стигат — отбеляза Лаури.

— Все пак можем да ги задържим няколко минути — промълви Арута.

Всички знаеха, че е безнадеждно.

И изведнъж Бару се изправи и преди някой да успее да го спре, изрева нещо към моредела на език, който нито Джими, нито принцът или Мартин разбра. Лаури и Роалд само поклатиха глави.

Арута посегна да дръпне планинеца назад, но Лаури го спря и каза:

— Недей. Той предизвиква Мурад на личен двубои. Въпрос на чест.

— Той ще приеме ли?

Роалд сви рамене.

— Те са особена сган. Бил съм се с Тъмни братя. Някои от тях са жалки главорези. Но повечето държат на честта, на ритуала и прочие. Зависи на какви ще попадне. Ако тая сган са блатни воини от тресавищата край Ябон, просто ще му налетят вкупом. Но ако Мурад е повел Тъмни братя от дълбоките лесове, може да не им хареса, ако откаже. Ако иска да им докаже, че го крепят някакви магически сили, не може просто да се откаже и да загуби верността им. Но най-вече зависи как самият Мурад гледа на въпроса за честта.

— Какъвто и да е изходът, Бару ги обърка — отбеляза Мартин.

Арута огледа спрелите моредели. Мурад се взираше безстрастно в Бару.

Бару скочи от скалите и изтича напред да заеме позиция. Изправи се, леко разкрачен и изнесъл сабята си назад, готов за удар. Мурад пришпори коня си срещу него, а Бару замахна с все сила и се извъртя в полукръг. Конят изцвили от болка, олюля се и рухна.

Мурад се претърколи на земята и скочи с меч в ръка — да посрещне удара на Бару. Двамата замахнаха и стомана издрънча в стомана.

Арута се огледа. Дузината Черни кръвници чакаха кротко, макар че колко дълго — принцът не можеше да предположи. След като Мурад беше приел двубой за чест, може би щяха да изчакат, докато спорът се реши. Арута трескаво се надяваше да се окаже така.

— Внимавайте — промълви Мартин. — Веднага щом всичко това свърши, все едно как, ще ни ударят.

— Е, поне малко почивка — каза Джими.

Арута се огледа отново. Още двадесетина моредели излязоха на поляната. Бару можеше само да им спечели време.

Двамата сражаващи се си нанасяха удар след удар. Замах — париране, напор — отбиване, удар — отбягване. Двубоят продължаваше. Хадатът не отстъпваше по ръст на моредела, но тъмният елф беше по-як.

Мартин стисна сабята си.

— Бару се изтощава. Скоро ще свърши.

Но като пъргав танцьор под ритъма на музиката, Бару вкара Мурад в играта си. Сабята му се вдигаше и падаше, мушкаше и се дръпваше… и внезапно Бару замахна странично и посече Мурад в ребрата. Прорезът беше дълбок и закърви жестоко.

— Това си го биваше — промълви Мартин.

— Страхотен удар — измърмори одобрително Роалд.

Но Мурад не се остави изненадващият удар да го довърши, посегна светкавично и сграбчи ръката на Бару, държаща сабята. Двамата се счепкаха и се затъркаляха по хълма към скалите, зад които стоеше Арута с дружината си. Оръжията се изплъзнаха от окървавените им ръце и двамата противници започнаха да се бият с юмруци.