Реймънд Фийст - Сребротрън

Пъг припя тихо заклинание, въздухът около него потръпна и той изчезна.

Джими се сепна и се събуди. Някой минаваше горе на повърхността. Джими беше поспал през деня с останалите, изчаквайки да падне нощта, за да претърсят черното здание. Беше заел позиция точно под процепа.

Потръпна. През целия ден беше сънувал странни сънища, населени с тревожни образи — не чак кошмари, но сънища, изпълнени със странни копнежи и смътни спомени. Все едно че бе наследил нечии чужди сънища, и това друго същество, на което принадлежаха те, не беше човешко. Странни, протяжни спомени за ярост и омраза. Чувстваше се омърсен от тях.

Той тръсна глава да се разбуди и се надигна. Другите още дремеха, освен Бару, който сякаш бе потънал в съзерцание.

Джими се вслуша в звуците отгоре и чу:

— … тук някъде.

— Ако е бил толкова глупав, че да се напъха вътре, тогава вината си е негова — доехтя другият глас; беше със странен акцент. „Тъмен брат“ — помисли си Джими.

Какво пък, аз няма да тръгна да го търся… след като ни наредиха да стоим настрана — отвърна вторият човешки глас.

Рейц каза да намерим Джаккон, а го знаеш какъв е. Ако не намерим Джаккон, ушите ще ни отреже.

— Рейц го остави — чу се гласът на моредела. — Мурад е заповядал никой да не стъпва в черното здание. Да не искаш да си навлечеш гнева му и да се разправяш с Черните кръвници?

— Не — отвърна първият човешки глас. — Но ти измисли какво да кажем на Рейц. Не ща да…

Гласовете заглъхнаха. Джими изчака, докато съвсем престанаха да се чуват, и надникна крадешком. Двама мъже и един моредел крачеха към моста, единият мъж ръкомахаше. Спряха в края на моста, сочейки към сградата, и почнаха да обясняват нещо. Говореха на Мурад. На другия край на моста се виждаше цял отряд конници, които изчакаха четиримата да преминат. Джими се спусна долу и разбуди Арута.

— Горе си имаме отряд конници — прошепна момчето. Сниши глас, за да не чуе Бару, и добави: — И приятелят ти с белезите е с тях.

— Колко остава до залез?

— По-малко от час, може би два часа до смрачаване.

Арута кимна и седна да изчака. Джими се промуши до горната кухина и зарови в торбата си за къс сушено месо. Стомахът му отново се беше разбунтувал, след като цял ден го бе оставил празен, и той реши, че ако ще се мре тази нощ, по-добре първо да се наяде.

Времето течеше бавно и Джими усети, че нещо по-силно от обичайното при такава ситуация напрежение е завладяло всички. Мартин и Лаури се бяха умислили и смълчали, а Арута беше изпаднал в униние. Бару мълвеше нещо като в транс, а Роалд беше забил празен поглед в стената пред себе си. Джими се отърси от странната върволица образи на странно облечени същества, улисани в странна шетня, и се съвзе с усилие.

— Ей — промълви той достатъчно настойчиво, за да накара всички; да се сепнат и да се обърнат към него. — Нещо май не сте наред, а?

Очите на Мартин сякаш се проясниха.

— Аз… мислех си за татко.

Арута промълви:

— Заради мястото е. Аз… почти бях изгубил надежда, готов бях да се предам.

— Аз отново се видях в Касапската клисура, само дето армията на Високи замък нямаше да дойде навреме — каза Роалд.

— Аз пък пеех… предсмъртната си песен — каза Бару.

Лаури пристъпи до Джими.

— От мястото е. Аз си мислех, че Карлайн си е намерила друг, докато ме няма. — Погледна Джими. — А ти?

Джими сви рамене.

— И с мене станаха някакви дивотии, но си рекох, че е от възрастта или нещо такова. Накара ме да си мисля за странни хора, облечени в шантави дрехи. Не знам. Ядоса ме нещо.

— Според елфите моределите идват тук, за да сънуват сънища за власт — каза Мартин.

— Всеки случай изглеждахте като мъртъвци, излезли от гробовете си. — Джими се промъкна до цепнатината. — Тъмно е. Ще взема да изляза да поогледам и ако всичко е наред, можем да тръгваме.

— Мисля, че е по-добре да излезем двамата — каза Арута.

— Не — отсече малкият крадец. — Моите уважения, но щом ще си рискувам живота в нещо, в което съм експерт, оставете ме да си го свърша сам. Ще трябва някой да пропълзи вътре в онова нещо, а, не искам да се влачите зад мен.

— Много е опасно — рече Арута.

— Не отричам — отвърна Джими. — Бас държа, че в оня олтар на Господаря на дракона трябва да си адски ловък, обаче ако е останало малко ум в главата ви, ще ме оставите да отида сам. Иначе ще загинете преди да мога да ви кажа: „Не стъпвайте тук, ваше височество“, така че по-добре изобщо да не влизаме. По-добре да се бяхте оставили Козодоите да ви изпият кръвчицата, а и аз щях да си прекарам много по-приятно нощите в Крондор.