Лоис Бюджолд - Сетаганда

— Йенаро посегна на мен, а сега и на теб… Третия път… Какъв ли ще бъде следващият му ход? И дали да не се опитаме да го изпреварим? — Той се замисли. — Зависи дали Йенаро просто се забавлява, или и на него му е… погоден номер. И дали има някаква връзка между човека зад Йенаро и смъртта на ба Лура.

— Връзка? Каква връзка?

— Ние сме връзката, Иване. Двама млади бараярски провинциалисти, дошли в големия град, жадни за приключения. Някой ни използва. И според мен някой… просто е направил основна грешка при избора си на оръдия.

„Или глупаци.“

— Успя ли да се отървеш от онази малка играчка, дето я стискаш? — попита жлъчно Иван.

— Да… и не.

— О, по дяволите! Така си и знаех! Какво имаш предвид с това „да и не“? Или си се отървал, или не си, нали?

— Да, предметът бе върнат.

— Значи е ясно.

— Не. Не съвсем.

— Майлс… По-добре ми разкажи.

— Да, мисля, че си прав — въздъхна Майлс. Наближаваха дипломатическия квартал. — След като посетиш лечебницата, ще трябва да ти призная някои неща. Но ако или когато говориш с дежурния офицер от ИмпСи, не споменавай за другото. Още не.

— Какво? — възкликна подозрително Иван.

— Нещата станаха доста… заплетени.

— Да не си мислиш, че преди това не са били такива?

— Искам да кажа, че са извън компетенциите на обикновената сигурност, а са по-скоро свързани с дипломацията. При това са изключително деликатни. Може би прекалено деликатни, за да се оставят в ръцете на двама униформени параноици, които един ден ще свършат като началници в някакви местни клонове на ИмпСи. Това е присъдата… която ще си произнеса. Когато съм сигурен, че съм готов за нея. Но това вече не е игра, която да продължа без подкрепа.

„Имам нужда от помощ, Господи, помогни ми!“

— Това го знаехме още вчера.

— Да, така е. Но е много по-дълбоко, отколкото предполагах отначало.

— Над главите ни?

Майлс се поколеба и тъжно се усмихна.

— Не зная, Иване. Бива ли те в ходенето по вода?

Останал сам в банята, Майлс бавно свали черната си униформа, която отчаяно се нуждаеше от почистване. Хвърли поглед върху отражението си в огледалото и решително отмести очи. Влезе замислен под душа. За хоут всички нормални човешки същества несъмнено изглеждаха като по-нисша форма на живот. Сигурно от гледната точка на хоут Райън Дегтиар нямаше особена разлика между него и, да кажем, Иван.

А гем-лордовете понякога спечелваха съпруги хоут заради заслуги. А Вор и гем много си приличаха. Дори Маз каза това.

За колко големи заслуги? Много големи. Е… той винаги бе искал да спаси империята. Сетаганданската империя просто не бе онова, което си беше представял.

„Ти си луд, да знаеш. Да се надяваш, дори да мислиш за това…“

Ако успееше да предотврати заговора на императрицата-майка, дали сетаганданският император щеше да бъде достатъчно благодарен, за да… за да му даде ръката на Райън? Ако всичко завършеше благополучно, дали хоут Райън Дегтиар щеше да е достатъчно благодарна, за да… му предложи любовта си? Едновременното осъществяване на двете неща щеше да бъде невероятен тактически ход.

Колкото и да беше необичайно, интересите на Бараяр се застъпваха с интересите на сетаганданския император. Негов дълг като офицер от ИмпСи беше да отхвърли момичето и да спаси негодника.

„Точно така. Боли ме главата.“

Бавно и постепенно разумът се завръщаше, а потресаващият ефект от хоут Райън Дегтиар отшумяваше. Така ли беше наистина? В края на краищата тя не се беше опитала да го подкупи. Дори да беше грозна като самата Баба Яга, той щеше да застане на същата позиция. Трябваше да докаже, че Бараяр не е отмъкнал Великия ключ, и единственият начин да го докаже беше да открие истинския крадец. Чудеше се дали е възможен махмурлук от прекалено силни чувства. Ако беше така, явно бе започнал, докато е бил пиян, а това не му се струваше много честно.

Осмината сетагандански сатрап-губернатори бяха въвлечени в заговор от императрицата. Оптимистично би било да се мисли, че само един от тях е убиецът. Но само един притежаваше истинския Велик ключ.

Лорд Хикс? Залог седем към едно. Шансовете му не бяха кой знае колко големи.

„Ще… измисля нещо.“

Иван се бавеше в лечебницата. Майлс навлече всекидневната си униформа, отиде бос до комуникационния пулт и го включи, за да опресни знанията си за осмината сатрап-губернатори на империята.

Всички сатрап-губернатори бяха избирани измежду близките роднини на императора — братя, чичовци и вуйчовци по бащина или майчина линия. Двама от сегашните бяха от съзвездието Дегтиар. Всеки управляваше сатрапията си за период от пет години, след което трябваше да се премести — понякога да се оттегли в столицата на Ета Сета или да поеме друга сатрапия. Някои от по-възрастните и по-опитните бяха преминали по този начин през цялата империя. Разбира се, целта на тези кратки мандати беше да не се допусне създаването на силна местна власт, която да предяви евентуални претенции към трона. Дотук нещата бяха ясни.