Лоис Бюджолд - Подаръци за зимния празник

Да бе, как иначе!

— Ако обещая да дойда и да те събудя веднага щом се появят някакви новини, ще се опиташ ли да поспиш?

Тя потърка тила си.

— А обещаваш ли? Тогава сигурно ще мога. Да опитам.

Той я изпрати до стаята й, минавайки покрай тъмните и празни апартаменти на м’лорд. Когато стисна ръката й, тя отвърна на ръкостискането му. Той трескаво преглътна, събирайки смелост.

— Мръсни перли, а? — каза той, без да пуска ръката й. — Знаеш ли… Не знам за другите бараярци, но… според мен, твоите генетични модификации са просто разкошни!

Тя се усмихна — и, както му се искаше да се надява, не съвсем безрадостно.

— Ти наистина се поправяш. — Когато пусна ръката му, за да се прибере, нокътя й леко одраска дланта му, заставяйки тялото му да трепне от неволното чувствено удоволствие. Той се втренчи в затварящата се врата, борейки се с напълно идиотското желание да я помоли да се върне. Или да влезе след нея… Наложи му се да си напомня, че още е на дежурство. Отдавна беше време отново да провери мониторите. И той се застави да се обърне и да се отдалечи.

Небето на улицата започна да мени цвета си от кехлибарния, характерен за градската нощ, към хладната синева на разсъмването, когато охраната на външната врата извика Роик за да изключи защитния купол — м’лорд се връщаше в къщи. Оръженосецът отиде да паркира колата в гаража, а Роик отвори вратата, пускайки в замъка прегърбена мрачна фигура. М’лорд вдигна глава, позна Роик — и покритото му с бръчки лице се озари от доста страшна усмивка.

Роик и преди беше виждал м’лорд в лошо настроение, но никога не беше изглеждал толкова плашещ, колкото сега, дори и след особено силните му припадъци, или по време на онзи впечатляващ махмурлук след катастрофалния банкет с буболечешкото масло. Хлътналите му очи, обкръжени от сиви кръгове, гледаха към света като хищни зверчета от дупката си. Кожата му беше бледа, а бръчките бяха начертали на лицето карта на тревогите му. Движенията му, говорещи едновременно за умора и крайно напрежение, бяха резки и нервни. Възбудената преумора не му даваше възможност да се отпусне и да си почине.

— Роик. Благодаря ти. Господ да те благослови.

Гласът на м’лорд звучеше така, като че ли идваше от дъното на кладенец.

— Всичко ли е наред с бъдещата м’лейди? — не без тревога попита Роик.

М’лорд кимна.

— Да, сега вече всичко е наред. Тя най-накрая заспа в ръцете ми — когато си замина лекарят от ИмпСи. Боже господи, Роик! Не мога да повярвам, че съм пропуснал това. Отравяне! И аз със собствените си ръце закопчах на шията й тази смърт. Това е дяволска метафора на всичко ставащо, ето какво е. А тя смяташе, че причината е само в нея. И аз смятах, че причината е само в нея. Колко ли не се е доверявала на себе си, а аз не се доверявах на нея, за да сметне смърт от отрова за смъртна неувереност в себе си?

— Но тя не умира, нали? — отново попита Роик, за да се увери окончателно в това. Този пристъп на театрален ужас го накара отново да се съмнява. — Отровата не е действала толкова време, че да предизвика необратими изменения?

М’лорд започна тревожно да обикаля из преддверието, а Роик го следваше, безуспешно опитвайки се да вземе палтото му.

— Докторът твърди, че не. След като мине главоболието, действието на отровата ще е приключило. А то, изглежда, вече премина. Когато разбра каква е работата, тя почувства такова облекчение, че се разплака. Иди го разбери, а?

— Да, ако не броим… — започна Роик, но прехапа език.

Ако не броим онзи пристъп на сълзи, на който неочаквано беше станал свидетел — и който беше далеч преди отравянето.

— Какво?

— Нищо, м’лорд.

Лорд Воркосиган спря пред входа към читалнята.

— ИмпСи. Трябва да извикаме ИмпСи, за да вземат всички подаръци и отново да ги проверят за…

— Те вече идваха и ги взеха, м’лорд. — успокои го Роик. Или поне се опита. — Преди час. Казаха, че ще постараят да проверят колкото се може повече и да ги върнат обратно преди да се съберат гостите за сватбата — до обяд.

— Ох. Боже.

М’лорд застина за секунда на място, гледайки в нищото — и Роик най-накрая успя да вземе палтото му.

— М’лорд… Нали не мислите, че колието е изпратено от адмирал Куин?

— О, Господи, не, разбира се! — М’лорд отхвърли това подозрение с удивително небрежно махване с ръка. — Това изобщо не е в нейният стил. Ако ми се беше ядосала, то лично щеше да ме изрита по стълбите. Великолепна жена, Куин.

— Сержант Таура се тревожеше за това. Явно си е помислила, че тази Куин би могла… ъ-ъ… да ревнува.