Лоис Бюджолд - Подаръци за зимния празник

— А пипахте ли го? — поинтересува се Таура.

Пим притвори очи, опитвайки се да си спомни.

— Държах го най-вече за закопчалката. Е… е, в ИмпСи ще го прекарат през най-малкото сито. М’лорд винаги е казвал, че излишната тренировка само ще им е от полза. Нищо лошо няма в това. Действали сте правилно, оръженосец Роик. А сега може да се върнете към изпълнение на задълженията си. Аз ще държа връзка с ИмпСи.

Изказвайки това сдържано одобрение, той се отдалечи, въсейки вежди.

— И само толкова? — прошепна Таура, когато звукът от крачките на Пим затихна нагоре по стълбите.

Роик погледна хронометъра си.

— Сигурно, поне докато ИмпСи не съобщят резултатите. А времето ще зависи от това, колко трудно ще е да анализират онази мръсотия, която си видяла.

Той не се реши да я оскърбява с формулировката „която казваш, че си видяла“.

Тя потърка уморените си очи с обратната страна на дланта си.

— А може ли… ъ-ъ… може ли да остана с теб, докато не позвънят?

— Разбира се.

В този момент го озари вдъхновение — той я заведе долу, в кухнята, и я запозна с хладилника за обслужващия персонал. Оказа се прав: поразителният й метаболизъм отново се нуждаеше от гориво. Той безжалостно обра всички рафтове и постави храната пред Таура. Ранната смяна можеше сама да се погрижи за себе си. Нямаше нищо срамно в това, че предложи на гостенката храна за прислугата: в кухнята на мама Кости хранеха всички еднакво добре. Той си наля кафе, на нея — чай, след което се настаниха на две табуретки до кухненската маса.

Пим ги намери точно в момента, в който приключваха с яденето. Лицето на старшия оръженосец беше толкова пребледняло, че изглеждаше почти зелено.

— Добра работа, Роик, сержант Таура. — напрегнато каза той. — Много добра работа. Току-що говорих с щаб-квартирата на ИмпСи. Перлата наистина се оказа обработена — със специален невротоксин. ИмпСи смятат, че е с джексъниански произход, но това все още се уточнява. Отровата е била скрита под химически неутрален прозрачен лак, който се разтваря от температурата на тялото. От случайно докосване отровата няма да се освободи, но ако някой си сложи колието и остане с него известно време… около половин час…

— Достатъчно ли е, за да убие човек?

— Достатъчно за да убие даже проклет слон, казват момчетата от лабораторията. — Пим облиза пресъхналите си устни. — А нали аз самия го проверявах! Аз, по дяволите, го признах за безопасно. — Той стисна зъби. — Тя смяташе да си го сложи. М’лорд щеше да…

Той се задъха и насила разтърка лицето си.

— А в ИмпСи вече знаят ли кой всъщност го е изпратил? — попита Таура.

— Още не. Но работят активно върху това, можете да сте сигурни.

В мислите на Роик възникна картина: смъртоносните светли топчета лежат на топлата шия на бъдещата м’лейди…

— Вчера вечерта госпожа Ворсоасон пипа тази перла. Всъщност, вече онзи ден. — разтревожено съобщи Роик. — Те бяха на нея най-малко пет минути. Заплашва ли я нещо?

— ИмпСи изпрати в дома на лорд ревизор Вортиц доктор, който ще я прегледа. Той е специалист по невротоксини. Ако е получила смъртоносна доза отрова, то би умряла на място, така че това няма да стане. Но не знам какви още… Трябва да ида и да информирам м’лорд — той още е там. Ще го предупредя да очакват доктора. И… и да обясня защо. Браво, Роик. Казах ли ти вече „браво“? Браво.

Потресения Пим пресекливо въздъхна и се отдалечи.

Таура се прегърби над чинията, подпря главата си с ръце и го изпрати с навъсен поглед.

— Джексъниански невротоксин, а? Е, това нищо не доказва. Джексънианците са готови да продадат каквото и да било на когото и да било. Само по време на предишните ни приключения Майлс си създаде там толкова врагове, че ако знаеха че отровата е за него, сигурно щяха да направят на купувача огромна отстъпка в цената.

— Ъхъ, мисля, че откриването на източника няма да стане толкова бързо. Дори и от ИмпСи. — Той неуверено попита: — А нима на Архипелага Джексън не го познават под псевдоним? Като вашия малък адмирал?

— Според неговите думи, това прикритие се разлетя на парчета още преди няколко години. Отчасти заради онази каша, с която завърши последната ни мисия на тази планета, очасти по някои други причини. Но това не е в моята компетенция.

Тя се прозя чудовищно широко. Това изглеждаше внушително. Роик си спомни, че тя не е спала от предишната сутрин и за разлика от него не е проспала целия ден. И се е оказала сама на място, което сигурно й е изглеждало съвършенно чуждо — и се е сражавала с ужасен страх. Съвсем сама. Той за пръв път се запита дали не е самотна. Тя е единствената такава — ако правилно е разбрал, последната от вида си — и си няма дом и близки, ако не броим този наемнически флот, с който лети из целия свят. А после се учуди, че не е забелязал по-рано неизбежната й самота. Оръженосците трябваше да бъдат наблюдателни!