Лоис Бюджолд - Хоризонти

Даг свъси вежди. Обичаите на фермерите бяха наистина странни. Толкова много хартия и шум заради имоти и свидетели. Замисли се за брачната си връв, стегната на ръката му, връв, направена от Фаун, връв, в която беше вплетена нишка от живата й същност, доказателство за съюза им пред всеки, който притежаваше усет за същност. Тя носеше своята връв на лявата си китка като гривна и в тази гривна се усещаше същността на Даг. Не че някой от Езерняшки лагер би се отказал от сватбената гощавка, не че роднините и от двете страни не се събираха и не досаждаха, докато не ти се прииска да ги обесиш, но в края на краищата бракът си беше между двамата влюбени и доказателството се криеше под ръкавите им. Дори когато двойката се окажеше сред непознати, брачната връв си оставаше немият свидетел за съюза им.

— Няма значение, Хоторн — каза Уит на посърналото момче. — Купих за нас с Бери нова семейна книга и ще се подпишеш в нея. Тя си е само наша и няма нищо общо с хората от Греймаут. — Обърна се към Бери. — Това е първият ми сватбен подарък за теб.

Лицето на младата жена грейна.

Уит бръкна в платнената си торба и извади дебела книга, подвързана в нова кожа, съвсем същата като счетоводните книги в складовете. Сложи я на масата и я отвори на първата празна страница. Даг си спомни старата семейна книга, която бе видял в Уест Блу: три четвърти от нея бяха пълни със записи за браковете в семейство Блуфийлд, за настъпила смърт, за покупки, продажби и замени на земи или животни. В нея двамата с Фаун бяха записали имената си като младоженци, а Уит като свидетел. Онази книга беше последният том от двестагодишна традиция и се съхраняваше грижливо в една ракла. Ценните семейни книги щяха да бъдат предадени заедно с фермата на най-големия брат на Уит и Фаун и булката му — като четвърти син Уит трябваше сам да се оправя в живота. Поне според Даг в момента младежът изобщо не съжаляваше за това.

Фаун погледна дебелата два пръста книга и се засмя.

— Много си амбициозен, Уит! — Хоторн я погледна с одобрение, очевидно успокоен. Щеше ли старата книга на семейство Клиъркрийк да бъде предадена на Хоторн вместо на Бери? Всичко изглеждаше наопаки в сравнение с обичаите на Езерняците, при които най-голямото момиче наследяваше рода на майката.

— Хм — изсумтя писарят, без да крие съмнението си, но не каза нищо повече, разтвори своята дебела книга — на кожената й корица се виждаше градският печат на Греймаут — на масата пред Уит и отвори на нова страница. — Предлагам да започваме, след като ще правя две копия. — Седна на масата, дръпна мастилницата към себе си, нави ръкави, избра подходящо перо и отново вдигна поглед към Бери и Уит. — Кажете ми пълните си имена, имената на родителите и мястото, където живеете — ако родителите ви са починали, къде са погребани, — дати на раждане, място на раждане и занимание.

Бяха необходими няколко минути, за да се запише всичко. Даг се приведе напред, за да види какво става, и си каза, че писарят има красив почерк. Тъй като любопитството му накара Бейкърбън да спре да пише и да се обърне стреснато, Даг се дръпна и отново се облегна на стената. Бери уточни, че е капитан, а след няколко секунди се сети да добави: и цигуларка; Уит, след като се поколеба за кратко, не каза фермер, а лодкар. На Даг му се стори, че чува как последната връзка на Уит с Уест Блу се къса.

— Заклевате ли се, че няма никакви пречки за брака ви? — попита писарят. — Нямате предишни годежи, бракове, не сте обвързани със стари договори?

И двамата измърмориха по едно „не“, въпреки че Бери трепна, когато чу за старите годежи.

— Добре, значи ще стане лесно — заяви писарят. — Идвате от Удавената махала, така че предполагам, че нямате собственост, за която да се притеснявате. Държа да ви кажа, че хората от Удавената рядко си правят труда да дойдат за подобно нещо, но щом така сте решили, добре.

— Аз притежавам „Завръщане“ — обади се Бери.

Писарят се поколеба.

— Товарна лодка, казваш? Не от малките?

— Точно така.

— Малките не са важни. Ами ти, Уайтсмит Блуфийлд?

— Само онова, което съм припечелил по време на пътуването.

Писарят махна с ръка.

— Говорим за недвижима собственост. Земя, къща, склад. Очакваш ли някакво наследство?

— Не. Още не — поправи се замислено Уит. — Полага ми се дял от семейната ферма в Уест Блу, но не знам кога ще се върна, за да си взема моето. А и то не е никак много.

Писарят се намръщи, очевидно преценяваше казаното.

— А на теб ти се полага къщата на баща ти на хълма в Клиъркрийк, Бери — обади се Бо. — Тя си е на вас с Хоторн.