Лоис Бюджолд - Хоризонти

— Трябва да ти призная — продължи Аркади, — че почти всички чираци минават етапа, когато са убедени, че са поразени от всяка болест, за която са научили. Мислех си, че ти ще си звездното ми изключение. Май не съм преценил правилно.

Бар се изкиска. Даг не се пресегна да го плесне и след малко се почувства горд от самоконтрола си. Точно сега трябваше да мисли оптимистично.

— Това си е женска игра, Даг — увери го врелият и кипял в тези неща Ремо. — Те сами се грижат за всичко, успокой се.

— Не е никаква игра — изръмжа Даг. — Отсъстващи богове. Нима съм бил също толкова глупав на вашата възраст? Сигурно. — Небрежната забележка на Ремо му напомни, че Фаун няма роднини, на които да разчита.

Бар поклати глава.

— Не съм те виждал толкова разтревожен, Даг.

„Никога досега не съм се изправял пред подобно нещо, недорасъл идиот такъв! Всичко това е ново за мен!“

— Забавляваш ли се? — сопна се Даг и се изправи. — Хайде, Аркади, да излезем на верандата да поговорим. Остави ги тези двамата да се наливат.

— Сега закусваме! — възмути се на шега Бар. — Да не би да мислиш, че се наливаме на закуска?

— Да, с чай — обади се Ремо и вдигна чашата.

Излязоха и Даг хлопна вратата, за да не чува смеха на патрулните.

Слънцето хвърляше златисти отблясъци по водата и далечния бряг. Първите зелени листенца се бяха разтворили, а по някои от голите клони се виждаха розови пъпки.

— Дори не знам как е станало — започна Даг.

Аркади се разсмя.

— Нали не очакваш да ти повярвам?

Даг стисна парапета и потисна ругатнята си.

— Нямам това предвид! Мислех… да не става, преди да се установим и да решим какво ще правим. Сватбеното ни пътешествие приключи, а и то продължи по-дълго от обичайното. Дори бях решил Фаун да избере времето и мястото за дете. Исках да се чувства в безопасност…

— Нали си наясно — заговори Аркади, — че девет от десет жени минават този период без никакви проблеми, независимо дали става въпрос за Езернячки, фермерки или мелези.

Даг се замисли.

— Звучи успокояващо.

Аркади зарея поглед към езерото.

— Ню Мун Кътоф е може би най-сигурното място за тази цел.

— Мина ми през ума — призна Даг. — Може би тук ще е на още по-безопасно място, отколкото при роднините си. Много по-сигурно, отколкото ако заминем само двамата на север и се опитваме някак да преживяваме.

— Може би настъпи моментът да промениш отношението си към хората тук — предложи тихо Аркади. — Да се опиташ да се приспособиш.

— Колко си деликатен, Аркади — въздъхна Даг, облегна се на парапета и загледа профила на наставника си. — Невероятен си.

— Ще съм невероятен, ако те обуча за добър лечител на същности. — Аркади отпи глътка чай. — Но ти вече го знаеш.

Даг помълча известно време. Хладният въздух галеше кожата му.

— Можеш да си намериш друг чирак. Няма да ти е никак трудно. А Северът какво ще прави без други Даг и Фаун?

— Работата си е работа. Човек може да свърши определено количество работа, независимо къде се намира.

— Така е. — Моментът бе повратен в живота им. Стори му се странно, че една толкова малка искрица е в състояние да натежи и дори да преобърне света му.

Но надеждите можеха да се окажат напразни. Даг погледна Аркади с ново уважение. Колко ли пъти бе преживявал това, а накрая всичко бе завършвало с мъка и разочарование? Даг се засрами.

— Извинявай, че се оплаквам така. За пръв път ми е.

Промяната бе толкова значителна, колкото и срещата с Фаун, когато стана неин патрулен, след това неин съпруг, после капитан, магьосник, а накрая изостави напълно задълженията като патрулен. Беше се превърнал в неспокоен дух… в създател. Ето че Фаун за пореден път го преобразяваше. „Бащата на детето на Фаун. Когато това свърши, ще съм различен човек.“ Колко ли е болезнено да започнеш подобно преобразяване, а след това да прекъснеш, без да си довършил? „Фаун сигурно знае“, каза си той.

— Чала ми разказа за вас с Брина — призна той.

— А — въздъхна Аркади, — добре. — След малко продължи: — Значи разбираш.

Даг кимна.

— Донякъде.

Много по-добре от ухилените смешници в хола.

Аркади потърка брадичката си и отново се загледа напред, очите му блестяха като нови медни монети. След това подхвърли нещо странно:

— Даг, не позволявай на страха да помрачи щастието ти. Не забравяй да се радваш.

Даг насмалко да ахне. И двамата се бяха заслонили, но гласът на Аркади издаваше, че го съветва за нещо, което е преживял.

Даг се замисли над тайния си страх. „Ако Фаун умре, значи аз ще съм я убил, все едно съм я повел на битка срещу невъзможно силен враг.“ Всъщност той за нея ли се страхуваше, или за себе си? Познаваше двама мъже, чиито съпруги бяха починали при раждане; човек не успяваше да се възстанови след подобен удар, независимо колко време е минало. Съжаленията му нямаше да са нищо ново. Просто трябваше да събере достатъчно кураж.