Лоис Бюджолд - Хоризонти

— Чакай — обърна се Фаун към Ремо, — това не е ли от конете на Езерняците от Ню Мун?

— Да. Заведох Уит по-късно — заяви доволно младежът. — Не се притеснявай, кобилата е без грешка. Много е пъргава. Искаха да се отърват от нея, защото била прекалено дребна, за да я използват за патрула.

Кобилата наистина изглеждаше така, сякаш трябва да тича двойно по-бързо до дългокракия Копърхед, но по всичко личеше, че няма нищо против. Фаун протегна ръка и я погали, а Бери, която малко се плашеше от коне, докосна предпазливо гривата й.

— Освен това научих пълните имена на момичетата. — Ремо бе изключително горд.

— Какви момичета? — попита Бар.

— А бе… едни момичета. Вече си заминаха.

— Хм. — Бар го погледна подозрително, но след малко, също като останалите, насочи вниманието си към кобилата. След като я поязди по калния бряг под критичния поглед на Даг, Фаун позволи на Хоторн и Ход да пробват подаръка й. После я вързаха до Копърхед и им дадоха сено. Фаун се опита да й измисли име. Първото черно-бяло животно, които й дойде наум, беше скункс, но скунксът бе неприятно и неблагодарно създание. И миризливо. Трябваше да помисли повече.

Всички се настаниха с халби пред огнището. Фаун въздъхна доволно и тъкмо се канеше да помоли Бери да им посвири на цигулка като подарък, когато Уит се обади:

— Я кажи, Даг! Ти какво подари на Фаун за рождения ден?

— Хм — започна Даг и сведе поглед към халбата, обзет от неудобство. — Исках да я изненадам, но не се получи. — Отпи глътка и продължи: — Нищо.

— Хайде, кажи! — подкани го нетърпеливо Фаун. Тъй като имаше само една ръка, едва ли й беше изработил нещо. Тя се сети за друго: сигурно говореше за създаване, за Езерняшко създаване. Магия, както биха казали фермерите, въпреки че Фаун почти бе свикнала да не употребява тази дума. По всичко изглеждаше, че опитът му се е провалил и че той не е доволен, особено след като Уит й подари кобилата. — Понякога трябва да се откажеш от изненадата. Помниш ли твоя рожден ден, когато ти подарих ръкав от пуловер?

Даг се усмихна и докосна вече завършената дреха, която обличаше, за да го пази от студа вечер.

— Помня, Искрице, но работата е там, че ти знаеше, че ще го довършиш. Не ти се е налагало първо да измислиш плетенето.

— Сега вече трябва да кажеш какво си бил намислил — настоя Уит. — Не можеш да закачиш стръвта, а след това да прибереш въдицата.

— Хайде, Даг, казвай — настоя съненият Бо. — По някои места хубавият разказ е като парите.

— Ами… — Даг пъхна с нескрито нежелание ръка в джоба си, извади черен орех, все още с черупката, и го остави върху един от камъните на огнището. Фермерите го зяпнаха недоумяващо, но Бар и Ремо се наведоха напред, което веднага разпали любопитството на Фаун.

— Даг, какво, за бога, си направил на нещастния орех? — попита Ремо. — Същността му… блести.

Даг докосна твърдите ръбчета с пръст, търкулна зелено-черното топче по камъка, след това се отпусна отново на мястото си и го погледна нещастно.

— Черупката защитава и пази живота. Стори ми се подходящ символ. Също както създателят на ножове влага нещо в споделящия нож, въпреки че в него се съдържа смърт, това щеше да побере в себе си… нещо друго.

Даг беше направил първия си споделящ нож преди няколко седмици, непосредствено след преживяния в пещерата на бандитите ужас, и Бар и Ремо бяха силно впечатлени; Фаун беше не по-малко изненадана, още повече че познаваше брата на Даг, Дар, също създател на ножове.

— Мислих дълго — продължи Даг — какво може да защити фермерите по същия начин, по който заслоняването защитава патрулните.

— Отсъстващи богове, Даг, как е възможно фермерите да се заслоняват? — попита Ремо. — Все едно да поставиш същността си напряко на света. Когато се учех, стигах до припадъци. Знаеш, че не всички Езерняци успяват да овладеят това умение.

Даг кимна и каза:

— Виждате ли… Фаун не ме усеща през брачната връв, както аз я усещам през моята, както е при женените Езерняци, но миналото лято успях да направя подсилване на ръката й и тя чувстваше нещо подобно, поне докато нейната същност не пое чуждата. Не беше същото, но постигна същата цел.

Фаун закима енергично.

— Беше дори по-добре. Катагус каза, че при обикновените върви не можеш да определиш посоката, само разбираш дали съпругът ти е жив, или мъртъв. Но аз знаех в каква посока се намираш. Най-общо.

Бар изви вежди.

— На какво разстояние?

— Малко повече от сто мили — уточни Фаун. — Не знам дали усещането щеше да се стопи при по-голямо разстояние.