Тя се оглеждаше с приглушена наслада в очите — лешниковозлатисти на тази светлина.
— Как блестят хълмовете! Обичам ги тези гори, между суровата планина и нивите.
— Това е труден и опасен терен — каза Ингрей, — но пътищата стават по-добри, след като се излезе от пущинака.
При тази му критична оценка тя наклони глава.
— Това място не ви харесва, така ли? Значи и наследствените ми земи, зестрата ми, могат да се нарекат пущинак. На запад оттук, в тресавищата, където планината се снишава. — Тя се поколеба. — Пастрокът ми и той като вас не обича усамотените пътища, но пък той е градски човек, майстор занаятчия в Храма в Язовмост, и дърветата ги предпочита във вид на салове, порти и мебели. Казва, че за мен ще е по-добре да разчитам на лицето си за зестра, вместо на разни обитавани от призраци гори. — Изведнъж се навъси и светлината в очите й угасна. — Толкова се радваше за мен, когато една от лелите ми от Язовмост ми намери това място в дома на Конскарека. А ето какво стана.
— Мислел е, че по-лесно ще си хванете добър съпруг заради службата си при принцесата, така ли?
— Нещо такова. Това щял да е големият ми шанс. — Тя сви рамене. — В последствие разбрах едно нещо за лордовете — че се интересуват от зестри много повече от другите хора. Би трябвало да съм подготвена… — Устата й се стегна. — Нормално би било да съм подготвена за мераците на някой съблазнител, толкова по-арогантен, колкото по-висок е рангът му. Само че еретическото вещерство и опасната лудост ми дойдоха като гръм от ясно небе.
За пръв път Ингрей се зачуди дали пък лейди Аяда не се е била прицелила в самия граф Конскарека като евентуален бъдещ съпруг. Той беше женен от четири години за дъщерята на свещения крал, а още нямаха деца. Дали зад това забавяне не се криеше и нещо друго освен лош късмет? А и каква по-добра причина принцесата да се отърве от придворната си дама при първата възможност — а ако е била изпълнена с достатъчно силна ревност към красивата си съперница, Фара едва ли би пропуснала да се възползва от подобно удобно решение само защото я оставя в лоши ръце… Знаела ли бе принцесата за опасните намерения на брат си? „Имаш предвид другите, не само изнасилването?“
„Кое начало“, беше попитала вчера лейди Аяда. Сякаш имаше десетина, от които да избира.
— Какво мислите за граф Конскарека? — попита със спокоен тон Ингрей. Графът беше имотен, от древен род, но понастоящем най-голямата му сила произтичаше от правото му на глас, един от тринайсетте, необходими за избирането на нов свещен крал. Макар че такива политически подробности едва ли бяха по силите на младата жена, колкото и интелигентна да изглеждаше.
Устните й се свиха замислено. Но не с тревога, отбеляза Ингрей, нито дори с намек за смущение.
— Не знам. Той е странен… човек. Едва не казах „млад човек“, но той всъщност не изглежда млад. Сигурно донякъде се дължи на преждевременно побеляващата му коса. Много е умен, а остроумието му понякога е дори неприятно. И се поддава на настроения. Случва се да мълчи с дни, сякаш потънал в собствените си мисли, и тогава никой не смее да го заговори, дори и принцесата. Отначало си мислех, че е заради дребните му… разбирате ме, това, че е… заради гръбнака и странната форма на лицето, но той като че ли наистина не дава и пукната пара за външния си вид. А и тези недъзи определено не му пречат. — Тя погледна Ингрей със закъсняла тревога. — Вие познавате ли го добре?
— Откакто пораснахме — не — каза Ингрей. — Близки роднини сме по линия на покойната му майка. Срещали сме се няколко пъти, когато и двамата бяхме деца. — Ингрей си спомняше малкия лорд Уенцел кин Конскарека като дребно несръчно момче, което изглеждаше слабоумно и мълчеше като риба. Може би срамежливостта беше връзвала езика на Уенцел, но по онова време малкият Ингрей не изпитваше съчувствие към своя по-малък братовчед, който все не успяваше да се включи в игрите, и не беше правил опити да го приобщи. За щастие, от днешната си гледна точка, не го беше и тормозил.
— Неговият баща и моят умряха само през няколко месеца.
Макар че старият граф Конскарека беше починал тихо и достойно, от най-обикновен удар. А не в разцвета на силите си, ръмжащ и запенен; трескавите му писъци да ехтят из коридорите на замъка, сякаш извиращи от някаква яма на чиста агония в земните недра… Ингрей ядно прогони спомена.
Тя му хвърли поглед изпод ресници.
— Баща ви какъв човек беше?
— Беше кастелан на Брезовлес, на служба при стария граф Касгут кин Вълчаскала. — „А аз не съм“. Дали умната й главица щеше да съобрази това, или просто щеше да реши, че Ингрей има по-голям брат, който е наследил поста? — Брезовлес е в долината на Брезовручей, където той се влива в Стръв. — Което всъщност не отговаряше на въпроса й. Как въобще се беше стигнало до тази неприятна тема? Нейният тон, даде си сметка Ингрей, всъщност беше точно толкова грижливо неутрален, колкото и неговият при въпроса му за Конскарека.
Читать дальше