Лоис Бюджолд - Свещеният крал

— Така ми каза и конник Улкра. — Тя си пое дъх, вперила поглед право напред между ушите на кобилката си. — Каза също, че според слуховете баща ви умрял, защото го ухапал болен от бяс вълк, чийто дух той се опитал да открадне, и че бил дал вълчи дух и на вас, само че той се оказал нещо повреден и едва не ви убил. Толкова сте бил болен, че близките ви загубили надежда, че ще оздравеете и ще си върнете разсъдъка, затова чичо ви наследил поста в Брезовлес, а не вие. Само че по-късно семейството ви изпратило на поклонение и сте се пооправили. Чудех се дали всичко това е вярно и защо баща ви е направил нещо толкова опасно. — Едва след като изрече всичко това на един дъх, тя обърна лице към него и го погледна с тревожни питащи очи.

Конят на Ингрей изпръхтя и тръсна глава от рязко дръпнатите юзди. Ингрей отпусна юмрука си и след още миг отпусна и челюсти. Накрая успя и да изръмжи:

— Улкра разпространява слухове. Не е негова работа.

— Той се страхува от вас.

— Явно не достатъчно. — Той смуши рязко коня встрани от пътя и се престори, че оглежда кортежа, после заобиколи колоната и се върна в челото. Сам. Когато я подмина, тя го погледна и отвори уста, сякаш да го заговори, но той не й обърна внимание.

Докато кортежът изкатери калния път на излизане от долината, Ингрей си имаше достатъчно работа, която да отклони мислите му и да му върне в някаква степен спокойствието, или поне да замени гнева му с други поводи за раздразнение. На една стръмнина уморените коне от впряга запреплитаха крака в калта и фургонът започна да се плъзга странично към опасен ръб. Жената на коларя извика разтревожено. Ингрей скочи от коня и викна на по-съобразителните сред гвардейците да подпрат фургона отстрани и отзад и да го избутат от ръба на дълбоката пропаст, а после и нагоре през рядката кал.

Самият той си разтегна нещо в рамото, а кожените му гамаши се окаляха, което толкова го ядоса, че за миг се изкуши да остави фургона да пропадне в клисурата. Представи си го как полита, разпада се, ковчегът подскача по скалите, разцепва се и голият труп на Болесо се стрелва към заслужената си участ сред дъжд от сол. Само че фургонът щеше да повлече и конете, които изпъваха чинно мускули, а те не заслужаваха съдбата на принца. А предвид че самият той стоеше между фургона и пропастта, съдбата му нямаше да е много по-различна — фургонът щеше да го смаже още при първия сблъсък със скалите. След което щяха да събират останките му в резервните му гамаши като в торба. Тази гротескна представа го развесели достатъчно и когато се метна отново на коня си, настроението му се беше подобрило значително, макар че едва си поемаше дъх от усилието.

По обяд спряха на широка поляна край пътя. Хората му извадиха хляба и студеното месо, приготвено им от готвача на замъка; Ингрей обаче, зает да пресметне разстоянията и оставащите им часове дневна светлина, беше загрижен повече за конете. Товарните бяха оплескани с кал и потънали в пот, така че той нареди на нацупените Болесови гвардейци да помогнат на коларя, който вече се беше заел да ги разпрегне и да ги изтърка добре, преди да се нахранят. Най-стръмните участъци от пътя вече бяха останали зад тях и по негова преценка, след почивката животните щяха да издържат до падането на нощта, а дотогава се надяваше да са стигнали до храмовото градче Тръстиков мочур, където да намерят някакво по-подходящо превозно средство и да отпратят селския фургон по живо, по здраво.

Някакво по-аристократично превозно средство, като за принц, поправи се наум. Иначе селският фургон му се струваше напълно подходящ за пътника си. Наближаха ли Изтокдом, щеше да изпрати напред ездач с молба за кортеж от престолнината, който да го пресрещне и да поеме от него тялото на Болесо, да му осигури по-пищна церемония в ръцете на хора, които ги е грижа за принца. Или поне за ранга му и за представлението, което си организираха един на друг. Може би щеше да изпрати ездач още тази вечер.

Изми си ръцете в близкия извор и взе месото и комата хляб, които му подаде лейтенант Жеска. Задъвка и се огледа за затворничката и придружителката й. Жената на коларя се туткаше около кошниците с провизии до разпрегнатия фургон. Лейди Аяда се разхождаше по поляната — с тези си дрехи можеше да се шмугне в гората и моментално да изчезне между високите дървета. Вместо това тя извади един разхлабил се камък от порутената стеничка над извора и тръгна към Ингрей, който бе седнал да си почине на един дънер.