Лоис Бюджолд - Свещеният крал

Задължението му беше да я достави в Изтокдом. Нищо повече. В ръцете на… хора, които нямаше да вземат присърце съдбата й. Пръстите му се свиха около дръжката на ножа, после се отпуснаха.

„Нищо повече“.

Кортежът, доколкото можеше да се нарече кортеж, изтрополи през портата на замъка в утринната мъгла. По нареждане на Ингрей шестима от гвардейците на Болесо яздеха пред селския фургон, изпълняващ ролята на катафалка, а други шестима — зад него. Фургонът караше набързо скован сандък, натежал от трупа на Болесо и едрата сол, с която обикновено консервираха дивеча и която сега се беше превърнала в негово последно ложе. В тъжен опит да спази донякъде традициите, конник Улкра беше намерил отнякъде еленова кожа да покрие ковчега, наместо драпериите, които едва ли биха издържали на лошите пътища в тази част на страната. И да бяха направили гвардейците някакви опити да съобразят облеклото си със скръбното естество на пътуването, то лепкавата мъгла скриваше резултата от поглед. Колкото до Ингрей, той беше по-загрижен за въжетата, които придържаха ковчега на мястото му, и току поглеждаше към тях.

Коларят, мобилизиран от Улкра местен селянин, собственик на фургона и впряга, умело караше конете по първите опасни завои и неравности на тесния път. Седнала до него, съпругата му намусено, но иначе опитно боравеше с дървената спирачка, която проскърцваше, опирайки в колелото при всяко нанадолнище. Жената беше на възраст и ако питаха Ингрей, беше по-подходяща придружителка за затворничката му от уплашеното младо слугинче, което Улкра беше предложил отначало; а и тя на свой ред щеше да се ползва със защитата на съпруга си. На своите хора Ингрей имаше доверие, но не беше забравил за мандалото от вътрешната страна на вратата в импровизираната килия на затворничката — каквото и да си въобразяваше лейди Аяда, Ингрей беше сигурен, че Улкра не случайно си е затворил очите за това препятствие пред нечии долни страсти.

Варосаните стени и облицованите със зелени плочи куполи на замъка скоро се скриха зад сивите дървета и пътят се разшири и изправи, макар и за кратко. Ингрей даде мълчалив знак на двама от своите, които се движеха най-отзад; мъжете му отвърнаха по същия начин и той пришпори коня си напред, като заобиколи фургона и конниците, които яздеха край него. Отпред лейди Аяда яздеше между другите двама гвардейци на Ингрей.

Затворничката яздеше собствения си кон. Ингрей не знаеше дали й е бил даден от конюшните на граф Конскарека, или от нейното семейство, но дорестата кобилка стъпваше живо, беше добре охранена и с бодър дух. Току пръхтеше и подрипваше странично след дългия престой в конюшните на замъка, ушите й потрепваха нервно. Ако лейди Аяда решеше да забие пети в хълбоците й и да я пришпори в опит за бягство, можеше и да не я настигнат. Засега обаче тя не показваше признаци за подобни намерения — седеше си спокойно на седлото и само от време на време подръпваше юздите да спре кобилката, която напираше да изпревари другите коне.

Тази сутрин лейди Аяда беше облечена с костюм за езда, който не би я посрамил и на ловен излет, организиран от кралския двор — кафяво жакетче с изящна медна бродерия и лъснати ботушки, надничащи изпод срязаните й поли. Тъмната й коса беше пристегната назад и прибрана под мрежичка на тила. Кремавото й шалче едва прикриваше синкавите отпечатъци от пръстите на Болесо.

Ингрей не смяташе да подхваща разговор с повереницата си, затова само й кимна учтиво и мина в челото на колоната. Известно време язди мълчаливо. Прокапващата от високите клони на катерещата се по стръмното гора вода и мелодичното гъргорене на ручейчетата в издълбаните канали под пътя надвиваха скърцането на доспехите, трополенето на фургона и ритмичните удари на конските копита зад него. След един последен завой по стръмното пътят се изравни и колоната изведнъж излезе от сумрака на гъстия горски балдахин под ярка светлина.

Слънцето се беше провряло през една пролука в планинските хребети на изток и превръщаше влажния въздух в златна омара и далечните възвишения в огненозелено. Единствено самотен стълб дим, сигурно от огън на въглищари, се мержелееше като знак за човешка дейност сред плътния килим от гори, стелещ се отвъд селцето и нивите. Гледката не повдигна духа на Ингрей. Той сведе смръщено поглед към разкаляния път, после дръпна юздите и свърна с коня си настрани, за да изчака края на колоната, която още се точеше от сянката към слънцето. Когато се увери, че всичко е наред, отново подкара напред и се озова рамо до рамо с лейди Аяда.