Мари Кордоние - Мнимата дукеса

— Вие…

Сега съпругът й бе този, който не намираше думи. Той побледня и се надигна на лакът.

— Искате да кажете… Вие сте била… Когато онези зверове?

— Шшт! — Виолен се надигна и прекъсна думите му с целувка. — Детето е добре. Нищо не му е станало. Няма никога да говорим повече за това. Обещавате ли ми, скъпи съпруже?

Раймон я целуна тържествено и бавно, като че слагаше печат под своята клетва.

Юли 1670, Авранш

Момиченцето седеше гордо, като принцеса пред ездача на черния жребец. Беличката батистена рокличка се повдигаше от вятъра, сините кордели в сребристорусите коси и на поясчето й се развяваха далеч зад тях. Гласчето продължаваше да звъни:

— По-бързо, папа! По-бързо! Нека да изпреварим вятъра!

Раймон дьо Мариво хареса предложението на своята малка богиня и пришпори коня си. Солен изпищя от радост. Това малко храбро войниче нямаше страх от нищо! Такова си беше от първия ден, когато се появи на белия свят — едно малко вързопче от енергия и жизненост, което се възторгваше от всичко, което се движи. Майката не одобряваше тази необузданост. И правеше всичко, за да внесе малко ред в това лудо припкане из залите на новия дворец, да поприбере тези разпилени косички, да възпита своята малка дама.

Върху развалините на старата крепост сега се издигаше красива нова сграда. Младият кралски архитект Себастиен льо Престр дьо Вобан бе изготвил плановете. Виолен се изпълваше с благодарност към него всеки ден при вида на красивите светли зали, големите прозорци и прекрасните градини около двореца. През един от тези прозорци на детската стая тя видя странната неравностойна двойка да излиза от конюшните.

— Така ли се държи една възпитана девойка, мадмоазел?

Все още грейнала от удоволствие, Солен я поправи със самоуверено и капризно гласче:

— Но аз съм принцеса, маман! Татко сам го каза!

Обезоръжена, Виолен отвърна на тази лъчезарна усмивка. Изминалите години бяха прогонили безпокойството от нейния поглед и й бяха дарили красотата на жена в разцвета на своето щастие.

— Принцесите също трябва да си мият ръцете, когато имат посещение! Върви да потърсиш бавачката си и да те поизмие.

— Посещение? — попита съпругът й и прегърна Виолен.

Отговорът трябваше да почака, поне докато траеше целувката им.

— Имаме новини. Донесе ги сам Сен Мишел!

Тя посочи към големия салон — на входа стоеше Жофроа дьо Мариво, по-малкият брат на Раймон. Със сребристо-русата си коса и сияйните като лятно небе сини очи той толкова приличаше на образа на архангел Михаил, който Виолен си бе създала през детските си години, че понякога й бе дори трудно да се обръща към него със собственото му име Жофроа. Деверът й бе един от най-честите им гости, привлечен от обичта си към своето малко копие Солен. Той беше не само чичо, но кръстник и любим другар в игрите на малката. Солен все още продължаваше да бъде единственото женско същество, по което чезнеше този красив и чист младеж.

Двамата братя се поздравиха приятелски. Виолен не преставаше да ги сравнява — толкова различни, като Деня и Нощта. Започнаха разговорите за новините в семейството. Чак по-сетне стигнаха до политиката и тук именно Жофроа имаше какво да разкаже.

— Мадам си отиде от този свят. На 30 юни призори склопила очи завинаги.

Виолен неволно вдигна ръка към устните си. Сякаш видя изведнъж пред себе си сянката на бледната, винаги недоволна и амбициозна принцеса.

— Починала е в Сен Клу — продължи Жофроа. — Следобеда изпила изглежда чаша с някаква билкова отвара, след това почувствала болки в корема, легнала и умряла същата нощ в ужасни мъки. Мълви се, че Лорен има пръст в това отравяне.

Само при произнасянето на това име Виолен несъзнателно посегна към ръката на съпруга си Все още никой не бе успял да откаже Филип Орлеан от необяснимата му лудост по този развратен младеж. Дали сега смъртта на Мадам и мълвата около тях няма да сложат най-сетне край на тази връзка? Дали не е свършено с шевалие дьо Лоран?

— Той ли го е направил, наистина?

— Честно казано, мисля че е малко вероятно — отвърна Жофроа. — Каква полза би извлякъл от смъртта на принцесата? Влиянието му върху Мосю и преди това си беше тотално. Типичен фаворит, разглезен и разюздан. Но Негово величество му се е нагледал вече. Дьо Лорен наистина прекалява с опитите си да държи Мосю в своя власт.

— Власт — каза Виолен по-късно, докато крачеха с Раймон, ръка в ръка, на обичайната си вечерна разходка. — Не ви ли се иска понякога да сте малко по-близо до властта, която привлича с магическа сила толкова други хора? Кралят ви е приканвал неведнъж да се присъедините към двора?