Мари Кордоние - Мнимата дукеса

— В този миг се сбъдват всичките ми желания, Виолен дьо Мариво. — каза Раймон спокойно и я притегли в обятията си. — Нищо не може да се сравни с този момент, в който ми се отдавате като моя предана съпруга, мадам.

Церемониалната официалност на тези слова бе в пълно противоречие с онази изгаряща от страст целувка, която не й остави време за размисли и опасения. Отново добре познатата треска я тласна с фатална неизбежност към него. Раймон знаеше, че не бива да се впуска сега в спорове. Само дела, само чувства можеха да приласкаят сега тази горда душа.

Без да обръща внимание на тихата й съпротива, той сграбчи наедрелите й гърди и я побутна към приготвеното за сватбената нощ легло. По копринените чаршафи бяха разпилени листенца от последните рози на лятото. Ароматът им обви Виолен и се смеси с настойчивите ласки, които изпращаха потоци от тръпки по тялото й, разкъсвано от желание и от безкрайна изненада, че все още може да чувства.

И изведнъж стана така, че тя беше тази, която жадно се притисна към него, която плъзна ръце под плата на ризата му, търсейки допир до кожата му. Една тиха въздишка се изтръгна от гърлото й, когато той развърза панделката на нощницата й и остави коприната да се плъзне по раменете й. Тялото й — все още разтреперано и отдаващо се — лежеше върху бледорозовите цветчета. Съвършено, но някак по-женствено и по-прекрасно, отколкото го бе запазил в спомените си.

— Колко си красива, моя любима съпруго! — Раймон плъзна ръка по хълбоците й, сякаш да проправи път на устните си, които я обсипваха с целувки чак до малките стъпала. Розовите им пръстчета се свиха от напрежението на зараждащата се страст, от безкрайната наслада на това безапелационно завоюване.

Отнесена, със затворени очи, тя се остави на ласките му. Някаква сянка премина по челото й, когато той нежно разтвори алабастровите й бедра. Но протестът й замря в глух вопъл, когато усети горещия му език, търсещ и завладяващ, тласкащ я безпощадно към жадна безпомощност и див възторг. Раймон сякаш се бореше с нея, за нея. Защото знаеше какво трябва да направи, за да я изтръгне от сковаността, да я накара да забрави. Чак когато долови меката пулсация, която му доказа, че тя е достигнала върха и е отново негова, й позволи мъничко, мъничко отдих.

Трябваше й време, за да осъзнае какво е станало и къде се намира. Тя се видя гола, притисната до атлетичното горещо тяло на своя съпруг. Видя се върху ложе, посипано с рози, видя Раймон дьо Мариво, който се взираше в нея изпитателно и нежно. Чак сега Виолен осъзна, че през всичките тези дни той се е въздържал само за да не я изплаши. Че онова, което го бе карало да не я потърси, е било безгранична любов, а не отвращение. Една любов, по-силна от неговия глад за нея.

— Обичам този златен поглед на сито мъркащо от удоволствие коте — прошепна той и я целуна по рамото. — Но още повече обичам ето това съвършенство тук… В Париж няма други гърди като вашите, мадам! Пред този олтар на Венера съм готов да се принеса в жертва за цял живот.

— О, Сен Мишел! Вие сте истински езичник, мосю! — Виолен сама се изненада от това, колко естествено бе минала на онзи игрив тон от дните на тяхната любов. — Какво смятате да правите?

— Нека да бъде изненада — усмихна се Раймон и я притисна силно към себе си. Трябваше да направи нещо, за да не започне да вика на глас от радост. — Аз си представям например една достопочтена съпружеска двойка, народила куп деца, старееща с достойнство. Мина времето на авантюрите, мадам!

— Да, деца… — Виолен докосна несъзнателно корема си, отдавна вече не така плосък. — Питам се, на кого ли ще приличат? На тези смугли и изкусителни Мариво? Момиченца, които ще приличат на сестрите ви или на майка ви. Или., син, с непроницаемите зелени очи на баща си, а може би и с опасните всевиждащи очи на дядо си?

— Е, не всички сме мургави — напомни Раймон. — Почакайте само да видите брат ми, жалко наистина, че не успя да дойде за сватбата.

— Той как изглежда?

— Ами., същински архангел, точно като вашия патрон Сен Мишел, към който толкова често се обръщате за помощ. Като го видите, ще разберете. Би могъл да е по-скоро син на леля Диан, цветовете им са абсолютно еднакви. Но само цветовете, защото надали има други двама, които да си подхождат по-малко. Той не може да я понася. И все пак, разрешете, засега да прогоня Жофроа от брачното ни ложе.

Виолен се усмихна дяволито.

— Брат си да, но не и сина си, Раймон. Ще трябва да го търпите в това легло поне до Светла неделя.