Мари Кордоние - Мнимата дукеса

— Ваш дълг и мое желание.

Дъхът й излизаше трудно, като на дете, което дълго е плакало. Нима ще се осмели да се откаже от борбата срещу самата себе си? Може ли да си позволи да обяви капитулация, като запази достойнството си? Тя вдигна златистите си клепки и потъна в зелените дълбини на погледа му.

— Аз съм страхливка — изохка тя. — Ужасно страхлива… Не се осмелих дори да се оплача пред краля от онези ужасни мъже. Как мога да нося името си, след като нямам нито сила, нито смелост да потърся отмъщение за нанесеното оскърбление?

— Какво искате, сърце мое? Отмъщение или забрава? Скандал, който кралят, разбира се, ще тушира по фамилни съображения, или едно бляскаво бъдеще, над което той ще бди, защото знае, че ви е задължен? Забравете! Оставете всичко в ръцете на Божието правосъдие, нека той да накаже тези твърде високопоставени мерзавци. Те и сега вече се пържат в собствения си, макар и разкошен ад, знаете го.

Случи се точно в този миг. Виолен усети някакво леко, едва доловимо трепкане в утробата си. Едно движение, едно докосване, едно обещание за живот. Имаше ли тя право да лиши от бъдеще това мъничко същество, водена от сляпа гордост?

Раймон дьо Мариво видя само усмивката, която преобрази лицето й. Опънатите й черти изчезнаха и лицето й засия от искрена нежност. Виконтът не бе вече войник, но разбра, че току що е спечелил най-важната победа в живота си.

Той вдигна студените й ръце към устните си и ги целуна страстно. И във видимото й потръпване прочете обещанието за любов, която искаше да получи.

— Мадам изглежда прекрасно! — Лаура гледаше прехласнато господарката си.

Всъщност Виолен бе облечена само в една прозрачна риза от златист воал, избродирана цялата на малки сребърни цветчета и звезди, поръбена с най-фина дантела. Спуснатите й коси, изчеткани и лъскави, се спускаха около малката глава. Розовите устни не се нуждаеха от червило — във възбудата си младата жена ги бе изхапала и те тъмнееха като малини.

— Благодаря ти, можеш да вървиш — отпрати тя камериерката. И в същия момент се засрами за своята нервност. Какво й беше виновно момичето, че се чувства толкова странно?

Седмицата преди днешния сватбен ден бе преминала бързо. Или може би твърде бавно? Раймон я глезеше по всевъзможни начини, отрупваше я с подаръци, с цялата почтителна вежливост, както това подобаваше на годеница от високоблагороден дом. Годеница, недосегаема за всякаква близост, на която е позволено само за целунеш най-многото пръстчетата на ръката, да я обсипваш с комплименти и само толкова.

Отначало Виолен бе благодарна, но с всеки изминал ден започваше да се пита дали няма и някаква друга причина за това. Неприязън, отвращение… Ужасното чувство, че са я докосвали други хора, че са се гаврили с нея… Баба Фантин я уверяваше, че не са останали никакви видими следи. Но не бяха ли по-страшни следите, останали в душата и сърцето?

Може ли човек просто да смени кожата си? Елен дьо Бавоало, която сега се бе пренесла да живее ведно със смаяния си съпруг и безчетните си деца в една красива къща на хълма извън града, твърдеше, че е възможно. Тя бе приела като нещо естествено щастието, сполетяло сестра й, и без всякакви скрупули се възползва от щедростта на графа, въпреки че Виолен не би посмяла да го моли за такова нещо. Ив дьо Мариво се бе погрижил да намерят на въпросния мосю Бавоало служба, която да му позволи да поеме грижите за своето домочадие. Но не се размина без една високомерна проповед, която не остави у клетия писар никакви илюзии, че може да не се съобразява с желанията на господаря на дома, в който влизаше малката му балдъза.

— Толкова меланхолична, малка дукесо?

Не го беше чула че влиза, сепна се, когато го видя пред себе си, в дълъг подплатен халат, толкова голям, че тъмнозеленият му цвят напомняше на планинска поляна, обраснала с мъх.

— Аз… Изплашихте ме — промълви Виолен и завъртя нервно широката златна халка, която бяха поставили днес на пръста й.

— Нима не ме очаквахте?

Най-малко от всичко бе очаквала смеха, който прозвънна в думите му. По-лицето й се мярна сянка на смущение и тя се зае да гласи широките гънки на ризата си, без дори да помисли за това, как светлината на свещите очертава голото й тяло в прозирната материя.

— Толкова ми се искаше да… — Виолен не се доизказа, думите не излизаха от устните й. Би дала всичко, за да можеше тази вечер да му предложи добродетелта на една неопетнена девойка. Да го срещне с чистото сърце на момиче, което се отдава на своя избор и на своята любов! Непознаващо вкуса на насилието…