Мари Кордоние - Мнимата дукеса

— Научаваме, че няма мъжки наследник и другите ви сестри са омъжени или са монахини. Вие сте последната Сен Хеде, която носи това древно и славно име…

Кралят замлъкна многозначително и Виолен, подтикната от сериозния и спокоен тон, се осмели да се обади смирено:

— Оставям съдбата си в ръцете на Ваше величество.

— Ще го направите ли наистина? — Младият крал посегна и хвана тънките пръстчета на Виолен. Той я притегли по-близо до себе си и Виолен усети тръпчивия парфюм на дрехите му, подвластна на притегателната сила на това царствено присъствие.

Колко странно, че една и съща майка бе могла да роди двама толкова различни мъже като Людовик и неговия извратен брат Филип!

Сега кралят се наведе и целуна ръката й. За един кратък миг пред очите й бе само неговата гъста кестенява коса, без никаква пудра.

— В такъв случай, мадмоазел дьо Сен Хеде, позволете ни да ви съобщим решението на вашия крал. Наша воля и наше желание е името Сен Хеде да възвърне отново своя блясък. Ще получите от нас средствата, необходими за това. В тази грамота са посочени селата и земите, които се придават към нашето графство Сен Хеде. Има още нещо: вие сте очарователна, мадам, но сте само една слаба жена. Необходима ви е мъжка помощ, за да управлявате тези имоти. Помощта на мъж, доказал във война и мир своите вярност към короната. Нашата благодарност ни повелява да възнаградим заслугите на този мъж. А наша воля и желание е да ви видим омъжена за благородник, който да застъпва правата ви, да осигури вашето бъдеще, да направи така, че да се заличат раните от миналото и да ви покаже, че вашият крал се грижи за вас.

Приповдигнатите, необичайни слова изпълваха Виолен с неописуема радост, и същевременно всяваха в душата й някакъв безимен ужас.

— Ваше величество желае да се омъжа? — каза тя почти без глас.

— Смятаме, че ще приемете съпруга, който ви избрахме, така покорно, както и останалите наши решения, мадмоазел дьо Сен Хеде. — Тонът бе категоричен. Людовик Френски не би позволил възражения. — Ние ви даваме съпруг, комуто сме безкрайно задължени. И за храбростта му в битките срещу враговете на Франция, и за неговите усилия да направи още по-големи услуги на своя крал в желанието му да изгради новата си мощ. Даваме ръката ви на Раймон дьо Мариво, виконт дьо ла Шез, комуто с този брак даваме титлата маркиз д’Авранш. Позволете ни да ви поднесем нашите поздравления за този брак. Надяваме се, че не ще лишите погледа ни от вашето лице и разчитаме маркиз д’Авранш и съпругата му да бъдат чести гости в нашия дворец.

Наистина не съществуваше и най-малка вероятност Виолен да се усмихне на този мъж, който се намесваше така господарски в живота й, просто издаваше заповеди и не се съмняваше ни най-малко, че тя ще ги изпълни най-покорно, преливаща от благодарност. Светлите й очи го гледаха толкова уплашено, че кралят се видя принуден да я успокои.

— Виконтът ни увери, че ви е любовно предан… Съмнявате ли се в това?

— Не, естествено… Не… Ала… — Виолен млъкна. Никога не би допуснала, че Раймон ще се възползва от властта на краля, за да наложи своето. Дали Раймон? Или баща му? Виолен прехапа долната си устна, не искаше да каже нещо необмислено.

— Прогонете тревогата от тези красиви очи, мадмоазел! — подкани кралят строго. — Даваме ви за съпруг един от нашите най-добри благородници. Отсега му завиждаме за благоволението, което ще му окажете.

— Сир! Аз…

— Не бива да ни благодарите — усмихна се кралят милостиво. — Вашата участ ни развълнува. Една красива жена не бива да бъде наскърбявана. Можете да се оттеглите. Мадмоазел! Мадам!

Аудиенцията приключи. Едновременно и двете жени направиха церемониалния си реверанс, без да вдигнат глава, докато кралят им подаваше тежкия свитък. Големият печат с червена лента правеше грамотата още по-тежка.

Сега чак Виолен си спомни за лекомислените си думи пред бащата на Раймон. Обещала му бе да се подчини на волята на краля!

Единственото й желание бе да остане за малко сама на някое спокойно място и за да събере мислите си.

Уви, това се оказа невъзможно, защото вратите, през които бяха изведени, водеха към огромен салон, пълен с хора. Ръката на графинята, поставена на рамото й, забраняваше сякаш всякакви въпроси. Виолен трябваше да се остави да бъде представена на дукеса дьо Монпансие, и да изтърпи комплиментите на останалите приятели и познати на графинята.

Вече цял свят знаеше, че тя се радва на благоволението на Негово величество и че ще се омъжва за виконт дьо Мариво. Не бе предполагала, че на тази сватба може да се придава толкова голямо значение. Въпреки че графинята я бе взела под крилото си и сама водеше по-голямата част от разговорите, Виолен усети как започва да й се вие свят, трябваше да събере цялата си гордост, за да запази любезната си усмивка при всичките тези безкрайни вежливи разговори, в очакване да приключат аудиенциите при краля, и всички да се отправят на обяд.