Мари Кордоние - Мнимата дукеса

Възрастният господин, който се отдели от множеството и се отправи усмихнат към тях, й направи впечатление не само защото графинята побърза да направи дълбок реверанс, но и с изпънатата си стойка. Когато разбра, че пред нея е мосю Тюрен, маршалът на Людовик, Виолен също преклони почтително глава.

— Трябва да ви благодаря, мадмоазел! — започна той. — Бъдещият ви съпруг ми довери, че само благодарение на вашата настойчивост е направил доклада си пред нашия господар. Негово величество е дълбоко впечатлен недоволен от неговата компетентност. Жалко е наистина, че това раняване не му позволява да остане на активна служба, но хора с неговия опит и знания ще бъдат в бъдеще най-полезни за короната.

Виолен прие поздравленията с някаква смесица от объркване и неведение. Все още не бе преодоляла смущението си, когато дворът последва Негово величество към банкетната зала. Тя се озърна да види графинята, но зелената рокля не се виждаше. Залата постепенно се изпразни, а тя не знаеше дали да тръгне след другите или да чака.

— Моля ви, останете.

Виолен подскочи и залитна на високите си, украсени с аметисти токове. Сякаш изникнал от земята, зад нея стоеше Раймон дьо Мариво и се усмихваше. Виолен почувства че прималява — толкова много нежност, копнеж и някаква странна несигурност имаше в тази усмивка. Тя затвори очи.

— Предполагам, че няма да припаднете, само защото сте ме видели! Ще бъде чудесен скандал за двора, който и без това е потресен от новината за бъдещия ни брак. Бъдете силна, скъпа. Добре зная, че можете!

— Това е комплот! — Виолен най-сетне изрече думата, която не излизаше от главата и, която я караше да се задушава от обида, откакто бе се запътила за тази аудиенция. — Подведохте краля и го използвате за целите си!

Задави се от възмущение, но не можа да вдигне поглед чак до зелените очи. Очите й заедно с мислите й се заплетоха във великолепната венецианска дантела на яката на виконта.

— Никой не би дръзнал да лъже нашия господар — отвърна Раймон наставнически. — Просто не сметнах за необходимо да го занимават най-подробно с вашето житие. Казах му как съм се запознал с вас, как след това съм ви оставил под опеката на моята майка. Нима искате да ме обвините в лъжа само защото съм пропуснал да разкажа за няколкото седмици между тези две събития? О, Виолен…

Гласът на младия мъж се промени от сухото излагане на фактите в нежна молба. Виолен не би могла да остане безразлична към очарованието на този глас.

— Вие не може…

— Ние можем! Защото сме послушни поданици на Негово величество — прекъсна я тихо виконтът. — Не е в правото ни да обсъждаме заповедите му, а камо ли пък да не им се подчиним! Защо упорствате и не позволите на лошите спомени да потънат завинаги в забвение? Нима толкова много държите на тях?

Виолен закърши нервно пръсти. Огромният аметист на пръстена просветваше с лилави искри при всяко движение.

— Те са в мен — прошепна тя беззвучно. — Те са зазидани вътре в мене, изрязани са върху самата ми кожа… Не можеш просто да решиш, че не са се случили. Те са вдълбани в съзнанието ми, гледат ме от огледалото…

— Животът нанесе жестоки рани и на двама ни, малка дукесо. — Раймон взе в ръка ледените й пръсти. — Рани по тялото и в душата. Ще носим белезите им, но не бива да ги разкървавяваме сами отново и отново. Нали точно така проповядвахте в часовете, когато смятах, че никога не ще се възстановя? Или едно е да даваш съвети на другите; друго е сам да ги следваш?

— Не съм достойна за вас — изплака Виолен и очите й потъмняха от болка. — Омърсена съм… Не съм вече жената, която обичахте.

— Би било наистина така, само ако го допуснете! — отвърна виконтът натъртено. — По този начин просто ще довършите разрушителното дело, започнато от другите. Нима ще им позволите да тържествуват?! Къде остана вашата гордост? Къде е куражът ви? Онзи дух, който ви накара да тръгнете сама за Париж? Който не ви изостави нито на Рю Шапон, нито в Тюйлери? Хайде, мое малко войниче! Вие само си въобразявате! Ранена сте, но не сте победена! Това е просто умора, а не капитулация. Елате, дайте ми ръката си! Нека заедно забравим всичко! Разбира се, при положение че можете да приемете за съпруг един полуинвалид…

— Вие никога не сте… — Виолен млъкна. Сърцето й яростно се блъскаше в тялото й, стегнато в корсажа на роклята. В ъгълчетата на устните й трепна нещо като извинителна усмивка. Смъртната бледност, сковала страните й, изчезна. — Искате да кажете, че е мой дълг да се подчиня на краля?