Мари Кордоние - Мнимата дукеса

Сепната от въпросителния му поглед, Виолен сведе бързо клепки.

— Една седмица, Ваша милост. Но нито ден повече.

— И вие сте сигурна, дете, че не желаете …

— Не! — прекъсна го непристойно рязко тя. Остротата на този отказ разкъса сякаш силата на волята й. Думите й прозвучаха като вопъл. — Намерете за него едно добродетелно момиче. Намерете му някоя, която ще го обича така, както аз го обичам.

Тя изтръгна ръката си от неговата и излетя навън. Сълзите я заслепяваха, неспособна да продължи този мъчителен проклет разговор, който превърна целия й свят в съсипия.

Графът остана загледан след нея. Дълбока въздишка повдигна гърдите му. Поглади с ръка слепоочията си и точно, когато тръгна отново към писалището си, съзря в рамката на вратата съпругата си. Лицето й бе разстроено, и в нейните очи имаше сълзи. Тя повдигна грациозно поли и влезе.

— О, Ив! Ужасно се срамувам. Бях жестоко несправедлива към тази млада жена… Ужасно! И в мислите си, и в думите си…

— Да, скъпа, зная.

— Откъде…

— Откъде го зная? Не смятате ли, че през изминалите тридесет и повече години съм имал известна възможност да ви опозная, мадам?

Графинята нямаше настроение за закачки. Трогателната изповед на Виолен я бе разстроила.

— Как можахте да я оставите да си тръгне така, Ив? Тя е отчаяна.

— Отчаяние, съчетано с опасна, разрушителна гордост. Аз самият го почувствах, а и моят пратеник, който се върна от Авранш, само го потвърди Моля ви, успокойте се.

— Не мога да се успокоя — отвърна съпругата му буйно. — Питам се как може да бъде разсечен този гордиев възел. Боя се, че тя ще предпочете да умре от разбито сърце, отколкото да отстъпи. Дори не спомена за детето…

— Търпение, сърце мое. Ще трябва да търсим начин, достоен, за една толкова очарователна, ала изключително твърдоглава дама. Ще ми се доверите ли, като оставите всичко на мене?

— Принудена съм да го сторя. Не виждам как иначе… — Най-сетне съпругата му склони да бъде прегърната. — И все пак отвратително е от ваша страна — добави тя галено. — Само давате неясни обещания, без да ми кажете нито думичка повече…

— Може би защото — гласът на графа прозвуча глухо, сякаш говореше на себе си, — защото някъде дълбоко в сърцето си се боя малко от тази раздирана от гордост млада жена. Като си помисли човек, че от нея зависи дали Раймон ще бъде щастлив или нещастен! Нито за миг не съм се съмнявал; че синът ни никога не би се влюбил в незначителна жена. Ала този път безспорният му талант да се забърква в трудни положения, е сътворил истински шедьовър.

Очите на Виолен Препрочитаха отново и отново писмото, натегнало от кралския печат. Да… благоволява, височайша покана… Тя се взираше в калиграфски орнаментираните велеречиви слова… Високоблагородната дама дьо Сен Хеде е поканена на аудиенция днес в Лувър. Няма грешка. Лаура остана като вкопана, когато чу за това, а след това се втурна да гласи господарката си за невероятното събитие.

Сега младата жена се взираше в огледалото. Резултатът правеше чест на камериерката й. Над бухналите фусти бе облечена първата, долната рокля от тежка коприна, играеща в шанжирани отблясъци от виолетово и тъмносиньо. Върху тази първа рокля бе облечена втората — отворена отпред до колената, от матово златиста дантела. Дълбоко изрязаният корсаж от синьо-виолетовата коприна пристягаше плътно тялото й. О, този път Лаура изобщо не обърна внимание на протестите й и пристегна талията й най-безмилостно. От ръкавите извираха златисти дантелени рюшове, същата дантела се къдреше като златна рамка около голямото деколте.

Шедьовър на шивашкото изкуство обаче бе пластронът, който Лаура сръчно закрепи към предницата с помощта на игли, обсипани с аметисти. Бродерията напомняше истински филигран от златни цветя, в чашката на всяко от тях тъмнееше аметист. Тъмната коприна на първата рокля контрастираше със златистите дантели около деколтето, което твърде щедро разкриваше алабастъра на гърдите й. Златно колие от аметисти правеше кожата й да изглежда прозрачна, осветена сякаш от вътре.

Лаура бе вдигнала червено-кафявите букли високо на самия й тил. Какво умение бе вложила само, та тъничката къдрица, която бе измъкнала умело от косите й, да изглежда небрежно изплъзнала се върху рамото й. Ала най-рядката скъпоценност върху това сериозно личице бяха прекрасните големи очи с цвят на пчелен мед.

— Ах, ветрилото! — Лаура го подаде на Виолен. — Сега вече е добре. Никога не сте била толкова красива!