Мари Кордоние - Мнимата дукеса

Шантал д’Обри разбра, че я отпращат, и то по възможно най-изискания начин. Когато влезе в библиотеката при останалите членове на семейството, тя все още не се бе съвзела напълно от този шок.

— Едва не ме изхвърли! — разказваше тя напълно объркана. — Надменна като кралица! Какво ще правим с това момиче? Нима ще я оставите да живее в зеления апартамент, докато съвсем подлуди Раймон?

Въпросите бяха отправени към граф дьо ла Шез. Напълно спокоен, графът си наля чаша вино от кристалната венецианска гарафа, непроницаем като Виолен.

— Изглежда че тя притежава забележителната способност да изкарва от равновесие цялото ни семейство — установи той невъзмутимо, като плъзна поглед от Шантал към възбудената си съпруга и смутения си зет. Раймон все още се губеше някъде.

— О, Ив, какво смятате да сторите? — Дори Ниниан дьо Мариво, която обикновено не чакаше друг да взима решения вместо нея, сега се обърна безпомощно към съпруга си. Сама не знаеше какво чувства към Виолен. Беше й ядосана, защото Раймон я обичаше, а тя само го нараняваше. От друга страна, изпитваше състрадание към нея, трогната от злощастната й участ. И все пак, все пак се съмняваше в любовта й към Раймон. За едно бедно момиче, което е решило да заложи доброто си име и да стане негова метреса, Раймон бе богат улов. Това нейно поведение можеше да е просто един рафиниран ход, за да пипне сина й.

Графинята избягваше контактите с малката, страхуваше се, че смесените й чувства лесно могат да проличат. Виолен не би трябвало да усети, че в лицето на графиня дьо ла Шез не ще срещне доброжелателка… А освен това се появи и тази история с детето, което трябва да дойде. Дали това бе дете на Раймон? От ден на ден се отнасяше все по-скептично към този въпрос.

Граф дьо ла Шез остави празната си чаша и се усмихна успокоително на разстроената си съпруга.

— Какво ще сторя? — повтори той бавно въпроса й. — Мисля, че ще оставя нещата да следват своя ход и няма да си горя пръстите в огъня. Както изглежда, и съпругата ми, и дъщеря ми забравят, че точно те двете надали биха могли да служат за пример на послушание, когато става дума за любов. Сериозно ли мислите, че Раймон или неговата малка горделивка биха приели нашите съвети?

Дамите останаха странно мълчаливи, а графът се усмихна многозначително на зет си.

— Вече сте напълно здрава, мадам. Засега нямате нужда от мене. По-късно…

Баба Фантин, акушерката, която бе помогнала на Виолен да се възстанови след онази нощ в Тюйлери, се усмихна майчински на младата жена. Често бе идвала оттогава, по-често дори, отколкото бе необходимо. И от симпатия, а и защото графът така щедро се отплащаше за услугите й. А и умираше от любопитство да види какво ще стане сега в този изискан дом, след като вече знаеше, че пациентката й не е никаква щерка на графа, а любовница на сина…

— По-късно? — повтори Виолен, предизвикана от многозначителната усмивка на акушерката. Тя харесваше баба Фантин. Кръглото червендалесто лице под бялото боне й напомняше за онези тантурести селянки на пазара в Авранш, които предлагаха своите пилета, яйца и ябълки. Почтени, отрудени жени, чиито здрави ръце изхранваха многочленните им семейства. — Какво искате да кажете?

— Е, няма да е по-рано от Светла неделя… Ако всичко върви добре, няма да имате нужда от мен преди да дойде детето.

— Детето? — безсмисленото повтаряне на думата само подчерта пълното смайване в големите светлокафяви очи.

Баба Фантин смръщи чело.

— Какво се чудите? Не знаехте ли? Хубава работа! Поне промените в тялото си не усетихте ли? Не се ли усетихте, като ви го няма месеца?

Виолен се привдигна от леглото.

— О, Сен Мишел! Не! Не съм! Защото… — тя млъкна и запуши с длан устата си.

— Е, де! Какво има толкоз! Съберат ли се двама души, то си е нещо нормално… — занарежда акушерката успокоително. — Децата така идват на този свят. Дори и в най-добрите семейства.

— Не знаех… — Виолен отново не намираше думи.

Сега вече баба Фантин направо се ядоса от чак пък такива преструвки.

— Трябва да сте заченали някъде в началото на лятото. Престанат ли месечните женски бели, това си е най-сигурният знак. Къде сте расла? Никой ли не ви е казвал за тия работи? Нямаше ли майка или друга някоя жена около вас?

Виолен си спомни за старите, обрасли с мъх стени на замъка, за смътните намеци на Франсин, за ь баща си, който се интересуваше само от своя лов и от отдавна забравени битки…