Мари Кордоние - Мнимата дукеса

— Разбира се че мога! И само не ми излизай с моите задължения и моето наследство. При Жофроа то ще е в добри ръце, в случай че баща ми реши, че не одобрява този брак. О, Виолен! Как може да допуснеш, че ще се съглася да разменя щастието си срещу каквото и да било на този свят? С тебе животът ми отново придоби смисъл!

Виолен се бе посъвзела. Лицето й се отпусна, тя вирна брадичка, въпреки че гласът й прозвуча дрезгаво:

— Не желая. Забравете ме, това е най-доброто, което можете да сторите. Оженете се за дама, която да бъде достойна за вас.

— По дяволите! Какви са тези надути фрази? Държите се така, като че ли изобщо не сте ме чули, или пък смятате, че не зная какво говоря! — В гнева си Раймон отново бе преминал на учтивата форма.

— И наистина не знаете! Не мога да бъда ваша. Никога! Разберете го и ме оставете.

— И все пак трябва…

Преди да разбере какво става, младата жена се намери в обятията му. Столът се прекатури настрани. Целувката му, гневна и жадна, потуши всякаква съпротива.

Виолен потрепери. Отначало от страх и възмущение. Мислеше, че никога не ще може да понесе докосване на мъж, дори и неговото. Но тръпките се стопиха в топлина и сладост. Тялото й не се съпротивляваше на тази властна, търсеща уста. Тялото й, което бе оздравяло по-бързо, отколкото душата. Коварното предателство на това тяло накара Виолен да побърза да сложи край на тази игра, преди да се е предала напълно в негова власт.

Тя извика на помощ всичката си сила, за да се овладее, да издигне щита на студенина и безучастност, та да спре дори и един разгорещен мъж.

— Но какво има? Не ме ли обичаш вече? Този най-малко очакван въпрос на оскърбено момче я разтърси като удар. От твърдата черупка на войника не бе останал и помен.

— Да, не ви обичам вече. — Говореше бавно, сякаш омаломощена от тежкото олово на лъжата. — Оставете ме да си отида. Вече няма смисъл.

— Ами тръгвай тогава… Върви веднага по… — Виконтът заекна и не доизрече гневното проклятие.

Недосегаема, мраморнобледна и безжизнено равнодушна, тя дори не помръдна. Една малка горда порцеланова статуетка, облечена в коприна, със свенливо сведени очи. Идеше му да я напердаши… Или да я вземе насила…

Не бе възможно сега нито едното, нито другото. Все пак той доизрече края на своята ругатня и напусна с едри крачки малкия салон.

Не би могъл да види, как Виолен рухна на колени и скри лице в ръцете си. Побеснял от яд, Раймон изтърча надолу по стълбите, готов да помете като буря всичко пред себе си. Всичко, но не и едрия мъж, на който налетя, не по-малко широкоплещест и мощен от самия него.

— Я виж ти! Не ни ли казаха, че сте зле наранен и едва ходите? Как преувеличават хората…

На Раймон бяха необходими няколко мига, за да познае чий е този леко подигравателен, развеселен глас. Не бе виждал зет си от сватбата им с Шантал, но Жан-Пол д’Обри не бе от хората, които можеш лесно да забравиш. До щастливия брак между него и сестрата на Раймон, Шантал дьо Мариво, се бе стигнало след такива невероятни трудности и фантастични перипетии…

Младата жена до рамото на Жан Пол д’Обри, която се взираше в него с невярващи зелени очи, бе истинско по-младо копие на майка им.

— Шантал! Откъде пристигате?

— Чудесен поздрав! Сега остава само леля Диан да получи обичайния си припадък, а баща ни да изреве, че смущават следобедната му дрямка. Явно, че пречим… — Сестра му си оставаше непоправима! — Ами тогава да си вървим, Жан-Пол…

— Точно това няма да направите! — натърти Раймон и най-сетне прегърна красивата си сестра. — Радвам се да ви видя!

— Не останах с впечатление, че е точно така…

— Вината е другаде — предаде се Раймон.

— И чия по-точно?

— На една невъзможна, абсолютно неуправляема, твърдоглава, капризна и тъпа особа от женски пол!

В първия момент в очите на Шантал д’Обри припламна изненада, но след това, с всеки нов, изстрелян епитет, се развеселяваше все повече и повече.

— По дяволите! — извика тя съвсем неподобаващо на една дама. — Залагам джобните си пари, че си влюбен, скъпи ми братко! И кое е това невероятно същество, което успя да направи човек от ледената планина? Умирам да се запозная с нея!

— Но не преди да си се видяла и с останалите членове на семейството си, мила Шантал — намеси се закачливо графинята, привлечена от веселата врява. — Господи, Раймон! Как само изглеждаш! Какво е станало?

— Простете, маман, но ми се иска малко да по-яздя сега — отвърна съвсем изненадващо първородният й син и бързо излезе от хола.