Мари Кордоние - Мнимата дукеса

Провлече крак обратно към масата. Някъде с крайчеца на съзнанието си установи, че претоварването на крака му в нощта на пожара не му се е отразило толкова зле, колкото се боеше. Раната още го болеше, кракът му бе отслабнал от дългото обездвижване, но сега ходеше по-лесно.

Едно от чудесата, които направи с него Виолен. Клетата му любима, болна и измъчена, без желание да отвори очи. Раймон посегна отново към перото, за да продължи работата си. Бе сключил сделка със съдбата. Ако изпълни молбата на Виолен й изпрати на краля проекта за реформиране на армията, ще е изпълнил своята част от договора. Тогава съдбата ще бъде принудена да изпълни своята част — да превърне измъченото създание там горе отново в онази енергична и горда Виолен, която той обичаше.

Виолен погледна в голямото сребърно обръщащо се огледало на тоалетната масичка. Седеше неподвижно, без да продумва, докато Лаура решеше косите й. Само очите й продължаваха да блестят като в треска, въпреки че външно се бе възстановила. Болките от нанесените рани ставаха все по-слаби, докато една заран се оказа, че са напълно изчезнали.

Бе напуснала леглото и се бе преместила в своя апартамент. Сега вече поне знаеше, че не можеш да тръгнеш да бягаш, без нито грош в джоба. Поне в едно нещо бе сигурна: никога, за нищо на света не ще повтори грешката да търси убежище в двореца на дукеса д’Орлеан. Но рано или късно, трябваше да се махне оттук. Въпросът беше къде?

Тя присви очи, загледана в отражението си в огледалото. Неуловимото було на тъгата правеше тава малко бледо лице да изглежда по-зряло, златистокафявите очи като че бяха станали по-големи. Непримиримата детинска гордост се бе закалила в стоманена несломимост.

Лаура забоде и последните фуркети в пищната китка от лъскави букли отзад на тила и провря между буклите лента от бледожълта дантела, точно с цвета на тюлената рокля, която бяха избрали за днес. Прозирна, лека рокля, каквато подхождаше за един от тези последни августовски дни. Деколтето бе покрито с ефирен бял шал. Около кръста й също бе завързана бяла панделка, чийто краища стигаха чак до земята.

Виолен просто недоумяваше как е възможно огледалото да й показва просто една елегантно облечена, безгрижна млада дама. Образът на тази елегантно облечена, безгрижна млада дама. Като че нищо не е било! Защо не личи? Защо по лицето й няма и следа от гаврите и мъченията, през които премина? Не виждат ли, че тя е все още опозорена, мръсна и жалка? Една евтина лека жена, изхабена и отвратителна, която не заслужава да живее.

— Колко сте красива! — възкликна Лаура и отстъпи крачка назад, за да се полюбува на своето творение. — Защо не поизлезете в градината на слънце? Такъв чудесен ден!

Както обикновено, Виолен не отговори. На Лаура се струваше понякога, че господарката й се е превърнала в безсловесна кукла. Но тази кукла взе флакона с розова вода и напарфюмира китките си. След това вдъхна с примижали очи нежния им аромат. О, никога няма да се насити на това ухание, то я спасяваше от другото, мускусното, което искаше да забрави. Не разрешаваше вече да слагат ароматни масла във ваната й, не можеше да гледа пламъци, не понасяше да я докосват чужди ръце… И не напускаше апартамента си. Хапваше по нещо в стаята си, но повечето време седеше, взряна пред себе си.

„Започваш да полудяваш, Виолен дьо Сен Хеде!“ — смъмри се тя сама, след като камериерката я остави. Съзнаваше, че обърква Раймон, че озадачава родителите му и че е несправедлива към Лаура. Но не можеше да постъпва другояче.

Като по чужда заповед тя скочи и закрачи нервно из очарователния салон в зелено. Докосваше мебелите, плъзгаше пръсти по тапицерията и най-сетне се позадържа пред прозореца, обърнат към градината. Но очите й не виждаха нито пъстрите мозайки от цъфнали цветя, нито успокояващата симетрия на парка, нито дори малкия древногръцки храм. Тя мислеше за Раймон дьо Мариво и неизплаканите сълзи изгаряха очите й.

Категорично отказа да се срещне с него, не искаше да говорят, не искаше да го види. Не отваряше писмата, които й пишеше. Измоли той да не прекрачва прага на зеления апартамент. Караше Лаура да връща подаръците му, криеше се от очите му като прокажена. Раймон дьо Мариво трябваше да разбере, че Виолен, която бе любил някога, вече не съществува. Той можеше да я оплаква като мъртва, да си спомня прекрасните дни прекарани с нея, ала трябваше да разбере, че човек не може да върне назад колелото на времето. И колкото по-бързо осъзнае той това, толкова по-добре.