Мари Кордоние - Мнимата дукеса

Едва сега графинята се замисли за тези аристократични, чисти черти. За това нежно, изваяно тяло, които я бяха превърнали в идеална жертва за безсрамните черни оргии за тържеството на Сатаната. Но как е попаднала там? Не е възможно да е отишла доброволно. Или… Не искаше да мисли повече. По-късно. По-късно ще задава въпроси. Когато момичето е в състояние да им отговори.

Баба Фантин, акушерката, която графът успя да намери посред нощ, бе свикнала да я търсят в такива доби. О, родилките не питат колко е часът. А бе получила и предварително тлъстичка сума за труда си. Ала лицето й си остана загрижено и след като прегледа това женче, най-щателно и предпазливо.

— Зле са се отнесли с нея, мадам. Това мъжете са истински животни. Изнасилили са я, жестоко са я… — Тя млъкна и погледна Ниниан дьо Мариво, която единствена остана при прегледа. — Вътре е цялата издраскана и ожулена. Това по естествен начин не става… За щастие раните са само повърхностни, няма разкъсвания. Ще мине, а и детето ще й помогне бързо да забрави. Небето се е смилило над нея. Сега е важно да не става една седмица. Пълен покой, и физически, и да не се тревожи. Иначе не гарантирам. И я хранете, мадам. Силна храна, бульони. Може да й се дава разбит жълтък във вино. Ако има желание, може и крехко бяло месце…

— Детето? — Графинята наистина имаше нужда да се задържи за една от възглавниците. — Бременна ли е? Сигурна ли сте?

— Съмнение няма — заяви гордо баба Фантин, поне от това разбираше. — Отскоро е, в края на втория, или началото на третия месец… Ама за да мога да кажа точно, мадам, ще трябва да я разпитам, да каже откога не е имала… Тогава вече ще знаем точно, мадам…

— Боже мой! — промълви Ниниан дьо Мариво. Само това липсваше. Какво да направи? Какво да каже? Раймон очевидно бе разстроен. Но дали това дете е негово? Изобщо не знаеше нищо за тази млада жена. Съвсем нищичко.

— Значи не сте знаели? — досети се акушерката. — Не е раждала, това ще е първото. Ако желаете, може утре сутрин пак да намина, въпреки че мисля, че вече няма нужда от моята помощ.

— Въпреки това елате — помоли графинята с пресипнал глас. — Но можете ли да кажете, защо е така отпусната, защо не идва в съзнание? Като че не желае да отвори очи.

— Упоили са я, мадам, по всичко си личи. Всичко зависи от това, колко отслабнало е било тялото й, когато са й дали тревите. Много дълго може да трае. Дишането е слабо, но е правилно. Оставете я да си почине, сама ще се събуди. Дъщеря ли ви е?

Ниниан дьо Мариво не отговори. Втренчила се бе в болната така, че чак акушерката се уплаши. Не беше това само от обич. Колко хора й бяха минали през ръцете…

— Бъдете внимателна с нея — каза неочаквано тя. — Не зная къде сте я намерили, но знайте, че е преживяла най-лошото. По тялото й белези надали ще останат, ама душичката още дълго ще я боли. Няма жена, която ще забрави лесно такава мръсотия…

— Благодаря ви — прошепна майката на Раймон с усилие. Беше покрусена от новината. — И… ще ви помоля… да запазите единствено за себе си онова, което сте видели и констатирали. От това ще имате само изгода.

Баба Фантин се поколеба, но си спомни, че я бяха поканили да дойде отново и бързо кимна. Разбира се, че нищо не пречи най-напред да си замълчи. Какво полза би имало от истината и това нещастно създание там? За нея е нужно само едно сега: спокойствие. И милостта божия, за да забрави.

— Ще оздравее — успокои графинята сина си. Раймон и баща му сякаш само бяха чакали да си тръгне акушерката. — Но й е нужен покой и добро гледане.

Раймон застана до долния край на огромното легло. Беше обхванал с ръка една от колоните на балдахина, само побелелите кокалчета показваха какво напрежение се крие в този прост жест. Той се взираше в дребната крехка фигурка, в своята трагична вцепененост тя изглеждаше още по-изгубена и самотна в голямото легло. Та Виолен бе всъщност още дете. Злото я бе сполетяло, защото той не я бе опазил.

— Упоили са я с нещо, много е възможно изобщо да не е съзнавала какво става — каза Ниниан дьо Мариво, трогната от отчаянието, което прочете по лицето на своя първороден син.

— Благодаря за помощта ви — промълви Раймон, просто се чуваше с какво усилие произнася всяка дума. — Ще остана при нея.

— Но…

— Елате! — прекъсна я бързо графът и я издърпа леко от леглото. Погледите им се срещнаха и графинята се подчини с лека въздишка. — Ще ви изпратя камериерката, Раймон. Може да ви е от помощ, ако потрябва нещо.

Раймон не отговори на баща си, но поне не възрази. Спокойният, равен глас на графа беше в този момент единствената скала в морето от отчаяние и самобичуване. По някое време Раймон се отпусна в едно от креслата, които Лаура бе приближила до леглото, и вдигна послушно болния си крак върху табуретката, която тя също не бе забравила да привлече.