Мари Кордоние - Мнимата дукеса

Правеше всичко, без да откъсва нито за миг очите си от бялото като тебешир лице, без да пророни нито дума. Напрягаше цялата сила на волята си, за да й внуши, да предаде на клетото й замъглено съзнание, че всичко ще бъде наред. Че е в безопасност. Напразно се вглеждаше за някаква промяна, за някакво трепване поне, което да му покаже, че е успял да стигне до нея Че някога ще може да стигне до нея.

Бранеше се, съпротивляваше се, не искаше нощта да се превърне в ден. Плашеше се от светлината. Светлината заслепяваше очите й, режеше като с ножове кожата й, оставяше след себе си само тъпота и безчувственост, сякаш се намираше в някакъв друг свят, като в преизподня. Така ли изглежда пъкълът?

Виолен дьо Сен Хеде започваше да изплува мъчително бавно от чернотата, в която я бяха потопили упойващите треви.

Не искаше това събуждане. Примирила се бе със смъртта и сега, когато някакъв непримирим инстинкт й нашепваше, че е все още жива, не желаеше да приеме живота. За какво да живее?

Ала постепенно започна да осъзнава, че има тяло, да усеща с изострена чувствителност настъпилите промени в него. Безкрайната умора, която я бе налегнала през последните седмици, сега бе отстъпила място на пълно изтощение. Цялото й тяло бе загърнато сякаш в тъпа болка, изтръпнало, нечувствително. Единственото остро усещане бе желанието да повърне, което с всяко вдишване ставаше още по-непреодолимо.

— Раздвижи се малко, но още не отваря очи… — Един далечен, познат женски глас. Звънък и млад… Виолен нямаше сили да мисли сега, чий беше този глас.

Някой докосна челото й, сложи пръсти на пулсиращата вена на врата й. Докосването я хвърли отново в безумен страх, в луда паника, един отчаян вик се изтръгна от гърдите й, но се чу само глухо стенание.

— За Бога не я пипайте. Боли я, не виждате ли?

Настъпи мълчание. Какво правят? Виолен не смееше да отвори очи, но сетивата й бяха насочени към онова, което ставаше извън нея. Лежеше в меко, топло легло, покривката беше мека… Въздухът имаше аромат на цветя и пчелен восък. Восъкът, с който лъскаха подове и мебели… Познаваше тази миризма, този аромат на лукс…

Главата й бучеше, нажежени шишове сякаш се забиваха в мозъка й, направеше ли и най-малкото усилие да събере мислите си. Действителността се смесваше с някакви кошмарно ясни видения. Дълбоко черни стени, трепкащата синя светлина на свещи, спиращи дъха благовония… Ръце, непознати ръце. Отвсякъде ръце, които се протягаха да я измъчват, да я късат… Искаше да тича, да бяга, но краката й бяха тежки като олово, китките й сковани от лед… Викът, който така дълго бе сдържала, се изтръгна най-сетне от гърдите й — остър, ужасяващ, нечовешки вик, от който цялата къща потръпна.

Отново ръце. Нежни ръце, които я натиснаха леко назад във възглавниците. Странно бе, но можеше отново да движи крайниците си, да се брани отчаяно срещу това чуждо докосване! Нито Лаура, нито Раймон дьо Мариво бяха в състояние да я укротят. Лаура, защото нямаше достатъчно сили, а Раймон, защото сърцето не му даваше да я стисне достатъчно силно, та да може да я удържи.

— Какво става тук? Какво правите, за Бога? — Ниниан дьо Мариво се втурна разтревожена в стаята. — Пуснете я! Ще я изплашите до смърт, не виждате ли, че не е на себе си!

Енергичният тон моментално внесе ред в настъпилата суматоха. Този глас достигна дори до измъченото съзнание на болната. А и ръцете вече ги нямаше. Тя се отпусна на възглавниците и от това усилие вдигна за първи път клепачите си. Едно непознато лице се бе надвесило над нея.

Една красива жена, цялата в канелено кафяво… И косите канелени, леко посребрени. Нещо нежно и мило, някаква топла загриженост в светлите зелени очи… Виолен неволно въздъхна, като дете, което е плакало.

— Вие сте в безопасност, мадмоазел — каза дамата с мелодичен алт. — Няма защо да се боите, никой няма да ви стори зло. Елате, нека да ви оправя възглавниците… Така е по-добре. Да донесат ли нещо за пиене? Чувствате ли глад?

О, нямаше достатъчно сили, за да прецени. Виолен преглътна и сега вече осъзна, че гърлото й е пресъхнало до болка.

— Жадна… — прошепна тя с сковани устни.

— Веднага. Почакайте, ще ви помогна…

Виолен не се възпротиви, когато жената обхвана раменете й, и изпи на жадни глътки цялата чаша, която държаха до устните й. След това отново се отпусна назад и очите й се затвориха.

— Спете, дете! Това е най-доброто за вас сега…

Виолен не чу тези думи. Ала когато отново изплува от талазите на дрямката и се огледа с укрепнали за света сетива, видя отново същата жена, седнала в дълбокото кресло до леглото. Дамата държеше пред себе си разтворена книга, но престана да чете, щом долови, че Виолен се размърда.