Мари Кордоние - Мнимата дукеса

Унизеното, осквернено същество върху олтара беше Виолен!

Реакцията на Раймон дьо Мариво бе мигновена. Той сякаш експлодира, преди някой от присъстващите да разбере какво става. Хвърли се върху маскирания главен жрец на Сатаната и го блъсна във високия свещник, на който проблясваха десет черни свещи. С наистина адски трясък свещникът се преобърна и падна заедно с тялото на исполина. Свещите се разхвърчаха от гнездата си. Моментално лумнаха пламъци — някои от свещите бяха попаднали в накачените богати драперии и завеси.

Пращенето на огъня накара присъстващите да се отърсят от своята унесеност. Писъци и викове се смесиха в дивия хаос от блъскащи се и лутащи се хора, търсещи спасение. В настъпилата суматоха виконтът смъкна с едно движение наметката си и я метна върху тялото, проснато на олтара. Лумналите пламъци наоколо осветяваха сцената с алените си отблясъци. Черната фигура на младия човек не се открояваше на черните стени. Виждаха се само яката и маншетите му, когато взе на ръце безжизненото момиче и започна да си проправя път сред мятащото се в панически страх множество.

Пожарът се разрастваше. Пламъците обхванаха и другите стени. Облечени все още в призрачните си наметки, гостите се блъскаха към изхода. Черната литургия на Сатаната сега беше вече дяволски котел, в който кипяха ужас и паника. Когато виконтът се добра до края на залата, вратата отдавна вече бе разбита от полуделите от страх хора. Участниците в ритуала продължаваха да тичат из салоните, пискливият глас на Мосю, който зовеше прислугата на помощ, бе удавен в задушливия дим. Раймон продължаваше да крачи, стиснал устни, полузадушен, влачещ натежалия си крак, в който болката отново бе впила зъби.

— Господи! — Лионел дьо Вофре дотича запъхтян след него. — Луд ли сте? Слънцето на пустинята ви е изсушило разсъдъка! — Достигнали бяха голямата галерия към изхода и глъчката бе останала някъде далеч назад. — Да предизвикате целия този ужас! Как можахте?

— Попитайте по-добре онези скучаещи лентяи там вътре — процеди Раймон през стиснати зъби, — как могат да си мислят, че стоят над всичко? Над религия, морал и човешка свобода… А сега, ако сте истински приятел, ще се погрижите да намерите веднага някаква затворена кола. Но и да не намерите, ще ви бъда изключително благодарен, ако се правите, че нито сте видял, нито сте чул нещо.

Той притисна отпуснатото тяло към гърдите си, и само се молеше дано не е дошъл твърде късно. Дано Виолен да е жива.

— Господи, разбира се че ще ви помогна! — реши се най-сетне Вофре. — Не съм виждал такава безвкусица. Какво смятате да правите с това клето дете? Жива ли е?

— Надявам се. Иначе ще се върна тук и ще извадя шпагата…

— Мариво! Чувате ли се какво говорите? Та това е братът на краля! Какъвто и да е, него не можете да извикате на дуел! Единствено кралят има право да го съди.

— Ами молете се тогава тя да е жива! И побързайте с каретата!

Момъкът хукна веднага, подгонен по-скоро от тона, с който бяха изречени тези думи, а не от самото им съдържание.

Виконтът се прислони в нишата на един портал. Най-после тук можеше да се диша. Светлината на мъждеещия на стената накатранен факел, не бе в състояние да прогони мрака от сводестия вход. Раймон виждаше проблясването на позлатените скули, видя и разранената до кръв долна устна. Какво трябва да се е случило, за да прехапе така устните си? Не долавяше дишане. В панически ужас сложи ръка върху сърцето й.

Биеше. Едва доловимо… Къде се бави този проклет Вофре?

Стори му се, че е изминала цяла вечност, докато чу шума от приближаващи се колела. Откъм ъгъла на улицата долетя приглушен глас.

— Раймон? Тук ли сте още? Побързайте, моля ви, ще ни открият! Не искам да кажат после, че съм ви помагал да опожарите новия дворец на Мосю!

— Не се безпокойте! — Виконтът беше вече до каретата. — Няма да споделя с вас тази съмнителна чест. Можете ли да сложите венец на своята доброта, като ме закарате до Плас Роял? И, за Бога, избягвайте патрулите!

— Ще направя всичко, което е по силите ми, мосю! — отвърна Вофре и подкара конете щом се хлопна вратичката на каретата. — И все пак в името на дявола, който бе така щедро цитиран тази вечер, не мога да не попитам, как така наследникът на граф дьо ла Шез постави на карта и име, и чест, та и свободата си, за да изтръгне от лапите на Мосю едно от онези жалки същества…

Може би защото последните думи той промълви по-скоро на себе си, продължавайки да пляска с камшик над гърбовете на конете, отговор не последва. Но погледът, с който стрелна лицето на Раймон му показа достатъчно ясно, че виконтът сега не е в настроение да разплита подобни загадки. Може би ако иска да научи нещо повече, би могъл все пак да направи едно посещение на вежливост през някой от следващите дни.