Мари Кордоние - Мнимата дукеса

— На вас ли би следвало да благодаря, татко, че съм включен в кръга на най-приближените на Мосю? Не мога иначе да си обясня личната покана за участие в някакво тайнствено тържество само за посветени?

Графът вдигна присмехулно вежди.

— Вие надценявате моето влияние, Раймон. По времето на великия кардинал Ришельо се радвах на някаква скромна власт. Но сега вече не съм нищо повече от един провинциален благородник, който си гледа лозята и отглежда непокорните си деца.

Виконтът маркира тази безсрамна лъжа относно влиянието на графа с една многозначителна гримаса и се обърна към майка си.

— Виждате, какъв послушен син имате, майко.

— Това ме прави щастлива, Раймон.

Тя го изгледа с горди очи, докато се отдалечаваше, все още стиснал почтително в ръка шапката с черни пера от чапла. В черния копринен костюм, гарниран само с широка бяла дантелена яка и същите дантелени маншети, Раймон изглеждаше още по-висок и слаб. Този път черните, плътно прилепнали върху крака чорапи, бяха завързани по модата също с черни кордели и дантелени волани, само сребърните токи проблясваха върху обувките му. Виконтът вървеше бавно, с премерени крачки, с които успяваше да прикрие куцането.

Графинята подтисна въздишката си, след като вратата се затвори зад младия мъж.

— Как така реши да тръгне на това празненство? — вдигна вежди съпругът й. — Това е ваша работа, мадам, нали?

Графинята успя дори да се поизчерви от смущение.

— Нима имате нещо против да се повесели?. Може някоя красавица от двореца да грабне сърцето му.

— Съмнявам се — отвърна съпругът й. — Нима сте пропуснала да забележите, че синът ни е пораснал? Мина времето, когато се горещеше и се хвърляше в необмислени авантюри. Синът ни е вече мъж., скъпа! А освен това, нашите деца не са от онези хора, които днес са с един, а утре е друг човек! Не го ли разбрахте поне от дъщерите си?

— Плашите ме, Ив… — промълви графинята. Долови в думите на съпруга си още нещо. — Открили сте нещо, така ли?

— Вече не съм в състояние да скрия нищо от вас, сърце мое — усмихна се развеселен съпругът й. — Така е. Имам вече някои сведения. Сен Хеде се числи към най-старите графски фамилии на Франция. По време на Религиозните войни са се озовали между воюващите страни и от цялата минала слава и някогашния блясък е останал само един стар замък и малко земя. Лоша земя, блатиста. Документите показват, че на края маркизът не е имал с какво да плати и данъците си. Позволих си да изпратя човек в Авранш, да поразучи на място. Мисля, че точно това искахте.

— Особено важно е това сега, след като Раймон ми заяви, че мисли да се ожени за това момиче, щом Като го открие. Явно е, че изобщо не го интересува мнението ми. Дори предложи да преотстъпи правото си на първороден син в полза на Жофроа.

— Той е полудял… — проплака графинята.

— Нима остана толкова далеч назад времето, когато и вие бяхте полудяла от любов, сърце моя?

Ниниан дьо Мариво се потопи в тъмния поглед на свря съпруг и лицето й бавно просветна в усмивка. Тя поклати глава.

— Не, не съм забравила. Ала помислил ли сте какво ще стане, ако се окаже, че Раймон е загубил завинаги своята любов? Ако това момиче, си бе поставило за цел да бъде намерено, това отдавна щеше да е станало. Боя се от деня, в който синът ни ще трябва да разбере, че търсенето му е осъдено на неуспех.

Светлините се размазаха пред погледа на Виолен, всичко около нея се завъртя. Отдавна би клюмнала и би се свлякла надолу, ако широките златни обръчи не я приковаваха към хладната мраморна колона. Лентите се бяха врязали в меката й кожа. С подобна, но по-широка лента бе вързана през шията към колоната, така че не можеше дори да скрие всред водопада на нападалите си коси пламналото си от срам лице.

— Какво ще кажете за малката ми изненада, Филип? — чу тя престорения глас на Кавалера. Един друг, добре познат глас, отвърна не по-малко глезено:

— Хубавка! Много хубавка. Приятно крехка. Девствена ли е?

— Жената в банята я е прегледала. За съжаление вече не е. Но това си има и добрите страни. Ще бъде чудесно угощение на нашите красавци, като я доведат.

Виолен бе затворила очи, парещи от болка. Но не можа да попречи на ледените тръпки, които плъпнаха по цялото й тяло под разкошната наметка. Това бяха ледените тръпки на страха. Един ужасен, унизителен страх.

Лорен се приближи. Усети го, без да го вижда. Знаеше си, че неговите ръце освободиха катарамата, придържаща наметката, за да покажат голото й тяло на останалите. Това златисто на цвят, лъскаво тяло с начервени зърна на гърдите. Тя рязко отвори очи, когато усети ръката върху гърдите си. До самото й лице блестяха триумфиращо бледите очи на кавалера дьо Лорен. Очите му бавно се присвиха и в същия миг Виолен усети жестокото му ощипване — точно по връхчетата на гърдите й. От гърлото й се изтръгна писък и Негово кралско височество, дук д’Орлеан се закиска видимо развеселен.