Мари Кордоние - Мнимата дукеса

Тази процедура направи чудеса. Виолен се чувстваше все по-добре, само да не беше това необяснимо безсилие, което след парната баня бе станало още по-непоносимо. Слабост, зашеметеност, безволие, по-силни от глада и жаждата. Имаше едно единствено желание — да спи. Да заспи вечен сън. Очите й просто се затваряха, главата й клюмна безсилно напред.

Жената изобщо не й обърна внимание. Тя местеше своята жертва насам-натам, като че беше парцалена кукла. Без усилие просна голото момиче, както си беше увито в чаршафа, на една каменна маса. Сетне дръпна чаршафа настрани и се зае Да втрива в голото крехко тяло някакво масло с тежка натрапчива миризма. Уханието се смеси с парата и се превърна в душен облак. Виолен се задави в кашлица.

Тежкото благовоние на мускуса проникваше в порите й. Недостигът на въздух я изтръгна от нейната вялост. Крайниците й лъщяха, там където жената бе приключила своята обработка кожата й бе станала златиста. Тя продължаваше да втрива маслото с механични движения, без изобщо да обръща внимание на Виолен. Ръцете й намазваха всеки сантиметър, тя грубо разтвори дори краката й и изсипа цели шепи масло върху златистите къдрави косми.

— Оставете ме! — изписка Виолен. — Не искам! Махнете ръцете си!

Нещо като смях раздруса едрото тяло, на жената навярно й се видя смешно, че някой може да я накара да прекъсне своята работа. Тя натисна Виолен да легне отново назад толкова грубо, че главата й се удари о камъка и цялата стая се завъртя пред очите й. Когато болката и слабостта попреминаха, тази ужасна жена бе донесла вече ново бурканче — с кичеста четка намаза от него пъпките на гърдите й и те се откроиха пурпурночервени на лъскавото й тяло.

Сега вече Виолен изтръпна. Отнасяха се с нея като с агнец за някакво езическо жертвоприношение. Жертва на перверзните игри на кавалера дьо Лорен. Нещастна жертва, на която сега надянаха непорочно бели, тънки като паяжина копринени чорапи, стигащи до над коленете, придържани там с червени кордели. Накрая й обуха и пантофките — от червено кадифе.

Жената й помогна да се задържи на разтрепераните си крака и без да я чака да се съвземе, метна върху й, така, както си беше гола, разкошна тъмносиня като нощта наметка. Наметката я скриваше цяла — от раменете до пръстите на ръцете и до петите. Беше някаква чуждоземна дреха от твърд брокат, цялата избродирана с причудливи златни знаци и подплатена с кървавочервена, шумяща коприна.

Виолен залитна под тежестта на тази странна броня. При всяко движение, което направеше, се разнасяше нова вълна от замайващи аромати, вече нямаше спасение от това тежко благовоние. Гадеше й се вече от него, защото инстинктивно долавяше, че предназначението му не е да парфюмира една жена, а да пришпори мъжкото желание.

— На, изпий това!

Това бе първата дума, която Виолен чуваше от тази зловеща жена. Тя й подаваше сега очукано калаено канче.

Беше толкова жадна, но острата неприятна миризма на треви накара Виолен да отблъсне тази ръка.

— Какво е това? Отрова ли е?

— Не е отрова. Само да не се мъчиш. Кажи си сега молитвата и пий! Така няма да усещаш какво правят с тебе. За добро е, повярвай ми. Виждала съм ги как ги връщат… Ако изобщо ги върнат.

Състрадание ли се мярна в това грубо, вкаменено лице? Милост към красотата на невинността, която, току бе държала в ръцете си и която ще бъде стъпкана много скоро… Или някакъв закърнял човешки порив?

— Не! — Виолен отблъсна ръката с канчето и върху мокрия каменен под се плиснаха зеленикави пръски. — Тях искаш ти да улесниш! Този подъл човек и неговите разхайтени приятели. Не! Поне с мене не! Аз няма да се превърна в безпомощна жертва… Аз…

— Ще съжаляваш — Жената ритна настрани празното канче, като че то й беше виновно за нещо. — Щеше да ти спести най-лошото. Върви сега с Бога, аз ще се моля за тебе, дано да не се мъчиш дълго.

Двамата лакеи, които бяха довели Виолен, чакаха пред вратата. Без да се вълнуват от невероятното превъплъщение на мръсното парцаливо същество в сияйна звезда, те застанаха от двете страни на момичето и го поведоха.

Виолен се извърна тревожно назад. Жената, която не бе помръднала от мястото си, се прекръсти бързо, сякаш току що бе видяла самия Сатана.

Ако не беше в библиотеката, изписващ трескаво лист след лист с едрия си изострен почерк, Раймон дьо Мариво бе по улиците на града, въпреки болния си крак. Без да се тревожи, че може отново да раздразни раната си, той кръстосваше по улиците, търсейки една грациозна, гордо изправена фигурка. Връщаше се в разкошния си дворец прашен, изтощен и разочарован и в повечето случаи избягваше да се среща с родителите си.