Мари Кордоние - Мнимата дукеса

— Очарователно, скъпи мой, просто невероятно! Това червено е наистина прелест, особено когато има такива сочни плодове под него… Колко възбуждащо!

Унизена, Виолен трябваше да изтърпи и той да изпробва същата игричка. Ръцете докосваха, опипваха, оскверняваха. Плъзгаха се по тялото й, пъхаха се между полуотворените й крака, приковани неподвижно към колоната. Кавалерът прокара с рязко движение ръка по хълбоците й и заби пръсти във влагалището й. Нов писък и нов възторг у развеселения му спътник.

— Да, да! Това тук ще ни достави много радост! — изписка той и щипна още веднъж наболялото зърно, на гърдата й. — Успяхте ли да я яхнете, вече, скъпи?

— Какво говорите, Ваше кралско височество, никога не бих си позволил да ви изпреваря…

Виолен чувстваше че чак косите й са залепнали от пот. Всичко в нея се сви и тя изпита непреодолимо желание да повърне. Но в празния й стомах имаше само горчилка. И в най-страшните кошмари не си бе представяла такова унижение. Тя прехапа устни, докато не усети вкуса на кръвта. Знаеше, че няма смисъл да моли за милост.

Настоящето, гласовете, светлините — всичко се смесваше в някакъв зловещ танц на ужаса. Беше почти в несвяст, когато я свалиха от колоната. Тя рухна на пода, вдигнаха я и я завързаха отново — на нещо като олтар този път. Ръцете, й бяха извити назад зад главата, а глезените й завързаха към краката на масата. Достъпна, неспособна да окаже съпротива.

Долови някакво тихо детско скимтене, дори не разбра, че стене самата тя, когато някой грубо разтвори краката й я облада, с показна бруталност. Не виждаше мъжа, само го усещаше, усещаше как я омърсява и измъчва. Друг стисна до болка гърдите й. Изплющя бич и заля с палеща болка най-нежните части на тялото й. Някакви незнайни инструменти, само болка и срам, само безкрайно унижение…

— Мисля си дали не е добре да я дамгосаме, просто нещо като малко внимание — долови тя през замъгленото си от болка съзнание мелодичния глас на кавалера дьо Лорен. — Но това ще оскверни ритуала. Тялото трябва да бъде непокътнато, то трябва да бъде достойно за княза на подземното царство, не намирате ли? Е, хайде детенце, къде тръгна да падаш в несвяст? Ще почакаш още малко…

Виолен усети на изхапаните си устни ръба на чаша и в гърлото й се изля някаква топла, приятна на вкус течност. — Тя инстинктивно изпи жадно цялата чаша, проклинайки се за това. Силното вино я освежи и прогони припадъка, който би я спасил от всичко това.

От очите й неспирно се лееха сълзи, стичаха се по слепоочията и мокреха косите й, докато продължаваха да я изнасилват по всички възможни и невъзможни начини, които един развратен мозък може да измисли. Имаше едно единствено желание, едно единствено чувство, един единствен вик — смърт! Колко време може да изтърпи човек такова мъчение? За колко се умира? Навярно смъртта не е чак толкова далече…

— Но да, окултизмът и магическите сеанси сега са последната приумица, драги! — Лионел дьо Вофре се приближи към Раймон и започна да шепти. — Така се забавляват онези, които са алчни за власт, но не могат да я постигнат по нормален път. Търсят съюз с княза на пъкъла и оттам чакат подкрепа. Какво ще кажете за тази безсмислица?

Раймон поклати глава.

— Добре знаете, че такива глупости съвсем не ме занимават, Лионел.

— Защо се задържахте толкова дълго в Алжир? Защо не напуснахте веднага? — Лионел дьо Вофре не можа да сдържи любопитството си. Той бе приятел на Жофроа, по-малкия брат на Раймон, така че за него бе допустимо да задава такива въпроси. — Би могло да се помисли, че сте решил да останете в отвратителната жега там и да си завъдите един от онези страхотни хареми, за които се разправят шепнешком такива пикантни историйки.

Раймон се разсмя от сърце.

— Не бих казал, че за такова нещо трябва да ходиш чак до Алжир. Нашият всемилостив крал май също може да се похвали с ориенталска потентност, когато става дума за женските чарове.

— Видяхте ли вече Монтеспанката? — Лионел охотно подзе темата. — Наистина царско парче! Красива, интелигентна, елегантна, забавна, интригуваща, точно с онзи привкус на рафинираност, който може да подлуди един мъж. Като нищо ще измести от трона плахата Луиз.

— Единствено това ли занимава двора? — прекъсна Раймон възторжената ода. — Човек може да помисли, че в това кралство други проблеми не съществуват.

Лионел дьо Вофре сви рамене и снижи доверително глас:

— А защо да не допуснем, че нашият умен млад владетел нарочно иска да накара своята аристокрация да се занимава с незначителни неща, та да не й минава и през ум да се бунтува срещу него? Хора, за които няма нищо по-важно от джуфки, буфани, усмивки и клюки, надали някога биха помислили за създаването на нова Фронда, следователно ще са напълно безопасни.