Мари Кордоние - Мнимата дукеса

Мадам поднесе на съпруга си за целувка изящната си, все още без пръстени, ръка и с едно леко повдигане на веждите показа, че посещението му я изненадва. Мосю се залови да рови бавно в кутията със скъпоценности, погълнат изцяло в това да изпробва един след друг пръстените й на малкия си пръст. Той се осведоми за здравето й, за благоразположението на духа й, за плановете й…

Едно махване с ръка от страна на Мадам изпразни будоара. Явно бе, че Мосю няма да заговори пред чужди уши. Виолен се опита да се промъкне навън всред морето от поли и реверанси. В присъствието на кавалера дьо Лорен винаги я обхващаше някакво зловещо притеснение. Успя да се измъкне от стаята, но щом излезе в коридора, пред нея се изпречи широката броня на един от швейцарските стражи. Войникът препречи пътя и с алебардата си. Сякаш я бе чакал, така светкавично я сграбчи за рамото.

— Полудял ли сте? Какво…

Виолен направи опит да се освободи, но побеля от ужас, когато иззад войника изникна една наперена фигура в небесносиньо кадифе и пяна от бели дантели. Красивото лице на кавалера дьо Лорен имаше изражението на доволен котарак, докопал най-сетне мишката в лапите си. О, ние не спим, само се правим на заспали…

— Реших аз, че познавам отнякъде тези светли очи, нищо че се криеха така свенливо — измърка той доволно. — Умея да чакам… И все повече разбирам,, че чакането си заслужава… Води я! — обърна се той към швейцареца. — Знаеш къде.

Войникът кимна отсечено, без да пуска рамото й. Той остана глух за протестите й, не обърна внимание и на изненаданите погледи на околните. Младата жена не бе в състояние да крачи толкова бързо и само страхът, че ако се спъне и падне, той ще продължи да я влачи, й даваше сили да стои на крака. От парадния коридор свиха по някаква стръмна каменна стълба към долните етажи на двореца. Виолен никога не бе минавала оттук. Знаеше само, че тук някъде са помещенията за кралската стража, избите и разни други места, за които хората нямаха навик да говорят.

Извърнала глава назад, тя търсеше с очи помощ от някъде, но след тях нямаше хора. Стъпките на двамата кънтяха неестествено силно, отеквайки сред сивите зидове. Швейцарецът я бутна в някаква тъмна галерия, плочите на пода бяха хлъзгави от замръзналата влага. Сигурно бяха някъде откъм тясната, обърната към Сена, страна на двореца… Някъде дълбоко под земята…

Обзе я панически ужас, когато й стана безпощадно ясно, че тук е невъзможно да има стаи. Това беше затвор, може би килия за мъчения. Достатъчно отдалечена, за да не се чуват отчаяните викове на хората, които изтезават…

Войникът спря внезапно пред една тежка врата от цели греди, чиито панти бяха вдълбани дълбоко в каменния зид. Той свали ключа, окачен на една кука на стената, отключи и й кимна мълчаливо да влиза. Виолен се поколеба да пристъпи в мрака, но мъжът я блъсна грубо и тя просто скочи напред в тъмното.

— Е, де! Не мисли че ми е много драго да го правя! — Той като че търсеше да се оправдае. — Нашата работа е да се подчиняваме. Какво си направила, та си привлякла гнева на благородния господар? Моли се сега на светията си и предай душата си в ръцете на майката Божия.

С този добронамерен съвет той хласна вратата зад гърба й. Ключът изскърца, вратата бе залостена с дървения напречник и настъпи тишина. Непрогледен мрак. Безпросветна нощ. Виолен остана права, напразно се мъчеше да се ориентира. В тази дупка не достигаше никакъв звук, единственото, което свистеше в мрака, бе собственото й забързано дишане. Вече губеше представа за време и място.

О, Сен Мишел! Не бива да стои така. Трябва да направи нещо, преди да е изгубила разума си! Тя протегна предпазливо ръце напред. Само след няколко крачки напипа влажната стена, иззидана от грубо издялани каменни блокове. Под краката й нещо прошумоля. Отпусна се на колене и напипа постеля от влажна слама. Сламата миришеше на мухъл, но щеше поне да я защити от ледения под, който вече пареше краката й през тънките подметки.

Виолен се сви на мръсната слама, обвила с ръце раменете си, като в самозащита. Опитваше се да овладее надигащия се страх. Несъзнателно започна да се полюлява на пети, така се успокояваше Франсин. Но сега това не помогна. Мисълта й не можеше да бъде замаяна в тази люлка, съзнанието й се вихреше и трескаво сглобяваше от онова, което бе слушала досега, образа на любимеца на Филип д’Орлеан.

Образ на човек, който злопаметно отмъщава за всеки удар, за всяка нанесена обида. Който изпитва наслада да мъчи другите, който не се колебае да минава през трупове, за да постигне целите си… А тя бе дръзнала да му се противопостави. Сега той я държеше в ръцете си. Прочела бе омразата в триумфиращите му очи.