Мари Кордоние - Мнимата дукеса

— Останахме със сестра ми Франсин, но тя постъпи при кармелитките преди да навърша тринадесет. А след това живеех с баща си, сами двамата. Сама вършех всичко, имахме само един стар слуга.

— Клетичката! — Акушерката прегърна майчински Виолен. — Види се, по-добре ще е било да си бяхте останали там, при татко ви. Не се напуска така дом, сам самичка…

Виолен замълча. Какво можеше да каже? Че не е имала друг изход? Тя търпеливо изчака жената да си тръгне и — като че щеше да се задуши — въздъхна бавно и дълбоко, и изпъна гръб. Отчаяното решение да бяга от тук, да се махне, сега вече бе взето вместо нея от друга, по-висша инстанция.

Тя носеше в тялото си един нов живот. И точно в това нейно омърсено тяло, което тя мразеше, което искаше да унищожи!

Виолен неволно сложи длани на корема си. Ето какво било това напълняване, за което тя обвиняваше застоялия си живот и подносите с храна, която непрекъснато принасяха. Затова протестираше толкова и се оплакваше, когато Лаура продължаваше да стяга корсета на старите мерки. А и гърдите й…

Вътре в нея растеше един нов човек. Детенце, което ще може да притисне до себе си, както правеше с бебето на Елен. На което ще може да даде цялата си любов, която мислеше, че е изгубила завинаги. Да, сега вече трябваше да побърза. Преди Раймон да е научил нещо за това.

Работният кабинет на граф дьо ла Шез бе на партера. Широките остъклени врати водеха направо в градината. Въпреки че беше началото на септември, в този блестящ слънчев ден те стояха широко отворени. Навън бе топло, птичето тържество в храстите и живия плет не стихваше. Неуморното чуруликане и цвърчене се сливаше със скърцането на перото. Ив дьо Мариво пишеше нещо задълбочено.

Виолен пое стаено дъх, вдигна ръка и почука на тапицираната врата. Един звучен глас разреши да се влезе и, събрала целия си кураж, тя отвори вратата. Беше виждала бащата на Раймон само отдалече, когато графът се разхождаше със съпругата си в градината.

Той вдигна глава и я погледна. Приликата със сина му беше наистина поразителна. Само че тук атлетичната фигура изглеждаше малко по-суха. Косите на слепоочията бяха посребрени. Очите също бяха други, дълбоко черни, толкова тъмни, че зениците се сливаха с ириса. И с това разликите свършваха.

— Ваша милост! — промълви Виолен тихо и направи изискан почтителен реверанс. — Бих искала да ви отправя една молба.

Графът стана и се приближи към нея. Наведе се, повдигна я да се изправи и вдигна ръката й към устните си.

— Виждате ме радостен, мадмоазел дьо Сен Хеде, че най-сетне се обръщате към мен.

Смутена от подчертаната вежливост, Виолен не смееше да вдигне глава. Лека руменина се плъзна по бледите й страни, преди да вдигне очи. Не, в това изрязано лице с изражение на сокол, нямаше скрита ненавист, нямаше отблъскването, от което се бе страхувала.

— Не е необходимо да бъдете учтив с мене — каза Виолен с укрепнал вече глас и изпъна рамене като войник, готвещ се да влезе в бой. — Бих искала да ви предложа… една сделка. Предполагам, че и вие окачествявате като недопустими намеренията на виконта да се ожени за мене. Вие положително имате вече планове да свържете семейството си с други високопоставени хора…

— С момиче от стара благородна фамилия… — продължи думите й графът.

— Именно. — Червенината по лицето на Виолен стана на петна, за един кратък миг само очите й се замъглиха. — Аз съм готова да си отида, за да не съм пречка в осъществяването на вашите планове. Но трябва да призная, че… ми липсват средства, за да го сторя. Бих искала да се завърна в моя роден край. Авранш е достатъчно далеч от Париж и имате моята дума, че ще остана завинаги там.

— Ако съм ви разбрал правилно, вие искате да финансирам това ваше пътуване и да ви осигуря средства, за да можете да живеете там прилично?

Виолен закърши нервно пръсти. О, Сен Мишел, сега вече трябва да се откаже от своята гордост. Сега става дума за детето … Нейното дете не бива да гладува.

Тя събра сили и впери поглед в графа. Той целият бе облечен в черно, само ризата бе бяла, а също и дантелените маншети. Раймон сигурно бе наследил от баща си това предпочитание към черния цвят.

— Виконтът поръча за мене много и твърде скъпи дрехи. Те могат да се продадат. И ако вие ми дадете съвсем малка част от тези пари, това вече ще е голяма помощ. Простете, но аз наистина съм бедна. Земите на баща ми бяха прибрани след смъртта му от короната. Нямам с какво да живея. В Авранш имам само една сестра, омъжена за един от арендаторите, и те не притежават кой знае колко.